Ектор Мало - Без дом

— Защото ти казвам, че ще ви се случи нещастие.

— Има вероятност да намерим госпожа Милиган в Англия.

— Аз пък мисля, че има много по-голяма вероятност да я намерим във Франция.

— Все пак да опитаме в Англия. После ще видим.

— Знаеш ли какво заслужаваш?

— Не.

— Да те зарежа и да се върна сам във Франция.

— Имаш право и те моля да направиш това. Прекрасно зная, че нямам право да те задържам и че ти си много добър, че оставаш при мене. Хайде замини, ще видиш Лиза, ще й кажеш…

— Ако я видя, ще й кажа, че си глупав и лош, щом можеш да допуснеш, че ще се разделя с тебе, когато си нещастен. Ти си нещастен, много нещастен. Какво съм ти направил, та ти се въртят такива мисли в главата? Кажи, какво съм ти направил? Нищо, нали? Тогава да вървим.

Ето ни отново по големите пътища. Но тоя път вече не съм свободен да ходя, където си искам, и да правя, каквото ми харесва. Придружаваме семейство Дрискол. Но напуснах Лондон с чувство на облекчение. Няма да виждам вече „Двора на червения лъв“ и оня капак, който въпреки моето желание привличаше неудържимо погледа ми. Колко пъти се сепвах и се будех нощем, когато виждах насън в своите кошмари червена светлина да прониква през моето малко прозорче. Това беше видение, халюцинация, но какво от това! Видях веднъж тая светлина и то беше достатъчно, за да я чувствувам вечно пред очите си като парещ огън. Вървяхме след колите и вместо миризливите и вредни изпарения на „Бетнал Грийн“ дишахме чистия въздух на хубавите поля, през които минавахме и които нямаха може би думата green в името си, но бяха зелени и ехтяха от птичи песни.

Още в деня на нашето заминаване видях как се продаваха стоките, които бяха купени толкова евтино: стигнахме в голямо село и колите спряха на площада; свалиха една от стените, която се състоеше от няколко пана, и цялата стока се показа пред очите на любопитните купувачи.

— Вижте цените! Вижте цените! — крещеше баща ми. — Няма да намерите никъде такива цени! Аз не плащам никога стоките си и това ми позволява да ги продавам евтино. Не ги продавам, а ги подарявам. Вижте цените! Вижте цените!

И чувах хора, които, след като бяха виделя цените, отминаваха с думите.

— Трябва да са крадени стоки.

— Та той самият го казва.

Ако бяха хвърлили поглед към мене, пламналото ми лице щеше да им покаже колко основателни бяха предположенията им. Те не видяха червенината ми, та Матиа я забеляза и вечерта ми заговори, макар че обикновено избягваше да повдигне открито тоя въпрос.

— Ще можеш ли вечно да търпиш тоя срам? — запита ме той.

— Не ми говори за това, ако не искаш да направиш тоя срам още по-жесток.

— Не искам това. Искам да се върнем във Франция. Винаги съм ти казвал, че ще ни се случи някоя беда. Повтарям ти пак и чувствувам, че тя скоро ще ни сполети. Та разбери, има полицаи и те рано или късно ще искат да разберат как мистър Дрискол продава стоките си толкова евтино. Какво ще стане тогава?

— Матиа, моля ти се…

— Щом ти си затваряш очите, ще трябва аз да гледам вместо тебе. Ще арестуват всички ни, дори мене и тебе, които нищо не сме направили. Как ще докажем, че нищо не сме направили? Как ще се защитим? Та нали хлябът, който ядем, е купен с парите от тия стоки?

Тази мисъл никога не ми беше минавала през ума. Тя ме зашемети, сякаш ме удариха с чук по главата.

— Но ние изкарвахме хляба си — казах аз, като се опитвах да се защитя не пред Матиа, а пред тая мисъл.

— Истина е — съгласи се Матиа, — но истина е също, че ние сме се сдружили с хора, които не печелят своя хляб. Ще кажат, че е крадено, и това е. Ще произнесат и над нас същата присъда. Ще ми бъде много мъчно да ме осъдят като крадец, но ще ми бъде още по-мъчно, като осъдят и тебе. Аз съм някакъв нещастен клетник и вечно ще си остана такъв. Но ти, когато намериш семейството си, истинското си семейство, каква мъка ще бъде за него и какъв позор за тебе, че си бил осъден! И после, в затвора няма да имаме възможност да търсим семейството ти и да го открием. В затвора няма да имаме възможност да предупредим госпожа Милиган какво крои господин Джеймс Милиган срещу Артур. Тъй че да бягаме, докато е време.

— Бягай ти.

— Винаги повтаряш една и съща глупост. Ще бягаме заедно или ще ни уловят заедно, а това ще стане скоро и ще бъдеш отговорен, че си ме увлякъл със себе си — ще видиш леко ли ще ти бъде. Ако беше полезен на тези, при които държиш да останеш, бих разбрал твоята упоритост. Това щеше да бъде хубаво. Но ти не си им никак необходим. Те са живели добре и ще живеят добре и без тебе. Да тръгваме колкото се може по-скоро.