Ектор Мало - Без дом

Не знаех тоя въпрос към мене ли е отправен, или към Боб, и не отговорих — бях поразен.

И все пак разбрах какво се беше случило, неволно го отгатвах: не бяха взели от мене Капи, за да пази колите, а защото слухът му беше остър и можеше да предупреди крадците, когато обират черквата; после, колите не бяха тръгнали привечер само за удоволствието да пренощуват в странноприемницата „Големият дъб“ и ако не се бяха отбили в тая странноприемница, то беше, защото кражбата е била открита и е трябвало да избягат колкото се може по-бързо.

Но не трябваше да мисля за престъпниците, а за себе си. Каквито и да бяха те, аз можех да се защитя и да докажа своята невинност, без да ги обвинявам. Трябваше само да обясня къде съм бил през нощта.

Докато размишлявах така, Матиа, чул навярно полицая или шума, който се беше дигнал, излезе от колата и изтича, куцук-куцук, при мене.

— Обяснете му, че не съм виновен — казах аз на Боб, — тъй като прекарах с вас до един часа през нощта. Бях в странноприемницата „Големият дъб“, където говорих със стопанина, и веднага се върнах тук.

Боб преведе думите ми на полицая, но те, изглежда, никак не го убедиха, както аз се надявах — напротив.

— В черквата са се вмъкнали в един и четвърт — каза той. — Това момче е тръгнало оттук в един часа или няколко минути преди един, както сам твърди — значи е могло да бъде в черквата в един и четвърт заедно с крадците.

— Оттук до града се отива за повече от четвърт час — рече Боб.

— О, той е тичал! — възрази полицаят, — а и после кой ще ми докаже, че е тръгнал в един часа?

— Аз се кълна! — викна Боб.

— О, вие! — каза полицаят. — Какво струват вашите показания!

Боб се ядоса.

— Внимавайте аз съм английски гражданин! — заяви той с достойнство.

Полицаят дигна рамене.

— Ако ме обиждате — добави Боб, — ще пиша в „Таймс“.

— А засега ще отведа момчето. То ще обясни всичко пред съдията.

Матиа се хвърли и ме прегърна — помислих, че иска да ме целуне. Но Матиа извърши полезното преди това, което беше изблик на чувство.

— Дръж се! — пошепна ми той. — Ние няма да те оставим.

И чак тогава ме целуна.

— Вземи Капи — казах аз на Матиа на френски.

Но полицаят ме разбра.

— Не, не — рече той, — кучето ще остане при мене. То ми помогна да намеря този, ще ми помогне да намеря и другите.

Арестуваха ме за втори път и все пак страхът, който ме задушаваше, беше още по-мъчителен. Не ставаше вече дума за глупаво обвинение, както при случая с нашата крава. Ако се оправдаех, нямаше ли да изпитам мъката да видя осъдени, справедливо осъдени, ония, на които смятаха, че съм съучастник?

Трябваше да мина, воден за ръка от полицая, плета от любопитни, които се стичаха по пътя ни. Но не ме преследваха с дюдюкания и заплахи както във Франция, защото тия, които идваха да ме гледат, не бяха селяни, а хора, които почти всички живееха във война с полицията — акробати, кръчмари, цигани, tramps, както казват англичаните, с други думи, скитници.

Затворът, в който ме заведоха, не беше затвор на шега като оня, който беше пълен с лук. Той беше истински затвор с дебела желязна решетка на прозореца — само като я погледнеше, човек изгубваше всякакво желание да бяга. Вътре имаше само пейка за сядане и койка за спане.

Отпуснах се на пейката и седях дълго сломен, като разглеждах своето тъжно положение, но без да измисля нищо, защото не можех да свържа две мисли и да премина от едната към другата. Колко ужасно беше настоящето и колко страшно беше бъдещето!

„Дръж се! — ми беше казал Матиа. — Ние няма да те оставим.“ Но какво можеше едно дете като Матиа? Какво можеше дори един мъж като Боб, ако искаше да помогне на Матиа? Когато човек е в затвора, има само една упорита мисъл — да излезе оттам.

Ако не ме изоставят и направят всичко, за да ми услужат, Матиа и Боб ще могат ли да ми помогнат да изляза от тоя затвор?

Отидох на прозореца и го отворих, за да попипам желязната решетка, която го затваряше отвън. Тя беше зазидана в камъка. Разгледах стените — бяха дебели около метър. Подът беше постлан с широки каменни плочи. Вратата беше обкована с желязо.

Върнах се на прозореца. Той гледаше към тясно и дълго дворче, оградено в дъното с голяма стена, висока най-малко четири метра.

Ясно, не можеш да избягаш от тоя затвор дори когато ти помагат предани приятели. Какво може да направи преданото приятелство срещу силата на обстоятелствата? Предаността не пробива стени.

За мене целият въпрос засега се състоеше в това, да зная колко време ще остана в затвора, докато се явя пред съдията, който ще реши моята съдба. Ще успея ли да му докажа своята невинност въпреки присъствието на Капи в черквата? Ще успея ли да се защитя, без да прехвърлям вината върху тези, които не исках, които не можех да обвиня?