Ектор Мало - Без дом

Нямаше какво да възразя на това, но моят адвокат, който дотогава не беше продумал нито дума, стана, разтърси перуката си, оправи робата на раменете си и взе думата.

— Кой затвори вечерта вратата на черквата? — попита той.

— Аз — отвърна клисарят, — това е мое задължение.

— Сигурен ли сте?

— Когато правя нещо, сигурен съм, че го правя.

— А когато не го направите?

— Сигурен съм, че не съм го направил.

— Много добре. Тогава можете ли да се закълнете, че не сте затворили въпросното куче в черквата?

— Ако кучето е било в черквата, щях да го видя.

— Зрението ви добро ли е?

— Зрение — като на всеки човек.

— Преди шест месеца не се ли навряхте в едно теле, което висеше с широко разпран корем пред една месарница?

— Не виждам какъв смисъл има подобен въпрос, отправен към човек като мене — извика посинял клисарят.

— Ще бъдете ли така любезен да отговорите на тоя въпрос като на важен въпрос?

— Вярно е, че се блъснах в едно животно, окачено съвсем не на място пред една месарница.

— Значи не го видяхте?

— Бях се замислил.

— Бяхте вечеряли, като затворихте вратата на черквата, нали?

— Разбира се.

— А когато се навряхте в телето, също бяхте вечеряли, нали?

— Но…

— Искате да кажете, че не сте били вечеряли?

— Не, вечерял бях.

— Слаба бира ли пиете, или силна?

— Силна.

— Колко бутилки?

— Две.

— Никога ли не пиете повече?

— Понякога три.

— А никога ли не пиете по четири или по шест бутилки?

— Това се случва много рядко.

— Пиете ли грог след вечеря?

— Понякога.

— Силен ли го обичате, или слаб?

— Не много слаб.

— По колко чаши пиете.

— Зависи.

— Готов ли сте да се закълнете, че не пиете понякога по три и дори по четири чаши?

Клисарят, който ставаше все по-син и по-син не отговори. Адвокатът седна и както сядаше, каза:

— Този разпит е достатъчно доказателство, че кучето може да е било затворено в черквата от свидетеля, който след вечеря не вижда телетата, защото е замислен. Това е всичко, което желаех да зная.

Ако смеех, бих разцелувал адвоката си. Бях спасен. Защо Капи да не е бил затворен в черквата? Това беше възможно. И ако клисарят го е затворил, аз не съм го вмъкнал вътре — с други думи, аз бях невинен, защото това беше единственото обвинение срещу мене.

След клисаря изслушаха хората, които го придружавали, когато влязъл в черквата, но те не бяха виделя нищо освен отворения прозорец, през който крадците бяха избягали.

После изслушаха моите свидетели. Боб, другарите му, стопанина на странноприемницата — всички казаха как съм прекарал времето си. Но една-единствена точка остана неизяснена, а тя беше най-важната, защото се отнасяше до точния час, в който бях напуснал хиподрума.

Като свърши разпитът на свидетелите, съдията ме попита имам ли да кажа нещо, като ме предупреди, че мога да не говоря, ако не желая. Отговорих, че съм невинен и че се осланям на справедливостта на съда. Тогава съдията накара да прочетат протокола на показанията, които току-що чух, после обяви, че ще бъда прехвърлен в затвора на графството, докато се вземе решение дали ще бъда изправен пред углавния съд. Углавният съд! Строполих се на пейката си. Ах защо не послушах Матиа!

Едва дълго време след като ме бяха върнали в затвора, успях да си обясня защо не ме оправдаха — съдията искал да дочака арестуването на тези, които са влизали в черквата, за да види дали не съм техен съучастник. Попаднали били в дирите им, каза прокурорът. И тъй, скоро щях да изживея мъката и позора да се явя на подсъдимата скамейка заедно с тях. Кога щеше да стане това? Кога щях да бъда прехвърлен в затвора на графството? Какъв беше тоя затвор? Къде се намираше той? По-грозен ли беше от този, в който се намирах сега?

Имаше какво да се мисли по тия въпроси и времето мина по-бързо, отколкото снощи. Не бях вече обзет от трескаво нетърпение. Знаех, че трябва да се чака. И ту се разхождах, ту сядах на пейката и чаках.

Малко преди да мръкне, чух звуци от корнет в познах по свиренето Матиа. Доброто момче искаше да ми каже, че мисли за мене и че бди. Звуците долитаха иззад стената, която се издигаше срещу прозореца ми. Явно беше, че Матиа се намираше зад стената, на улицата, и ни делеше кратко разстояние, само няколко метра. За нещастие очите не могат да пробиват камъните. Но ако погледът не минава през стените, звукът минава през тях. Звуците на корнета се смесваха с шум от стъпки и неясен говор и разбрах, че Матиа и Боб навярно дават представление.