Ектор Мало - Без дом

В това се състоеше за мене всичко и в това, само в това, Матиа и неговият приятел Боб можеха да ми услужат. Тяхната задача беше да съберат доказателства, за да се установи, че в един и четвърт не съм могъл да бъда в черквата „Сент Джордж“. Ако се установеше това, аз бях спасен въпреки немите показания на моя беден Капи срещу мене и ми се струваше, че имаше възможност да се съберат такива доказателства.

— Ах, ако не си беше убил крака, Матиа щеше да потърси, да се погрижи за това! Но можеше ли да излезе от колата в състоянието, в което се намираше? И ако той не можеше, Боб би ли искал да го замести?

Тия вълнения, прибавени към всичко, което преживях, не ми дадоха да мигна въпреки умората от вечер та. Не ми позволиха дори да се докосна до храната, която ми донесоха. Оставих храната настрана, но се нахвърлих върху водата, защото ме гореше страшна жажда, и през целия ден всеки четвърт час отивах при стомната и пиех продължително, но без да утоля жаждата си и да намаля горчивия вкус, който изпълваше устата ми.

Когато в килията ми влезе тъмничарят, много се зарадвах и сякаш ме облъхна надежда, защото, откакто бях затворен, ме мъчеше и изгаряше един въпрос, който си поставях, без да намеря отговор: „Кога щеше да ме разпита съдията? Кога бих могъл да се защитя?“

Чувал бях да разказват за затворници, прекарали с месеци в затвора, без да ги съдят или без да ги разпитат, а това за мене беше все едно — не знаех, че в Англия никога не минават повече от ден-два от арестуването до явяването пред съда.

Не можех да си отговоря на тоя въпрос и го зададох веднага на тъмничаря — той не изглеждаше никак лош човек и ми отговори, че навярно утре ще бъда изправен пред съда.

Но моят въпрос му втълпи мисълта да ме разпитва и той. Щом като ми беше отговорил, не беше ли редно да му отговоря и аз?

— Как влязохте в черквата? — попита ме той.

Отговорих на тези думи с най-горещи уверения в моята невинност. Но той ме погледна, като дигна рамене. После, тъй като продължавах да повтарям, че не съм влизал в черквата, той тръгна към вратата, погледна ме и промълви:

— Колко са покварени тия лондонски хлапаци!

И излезе. Това ме наскърби жестоко. Този човек не беше мой съдия, но бих искал да повярва, че съм невинен. По моя глас, по погледа ми той трябваше да познае, че не съм виновен.

Ако не убедих него, щях ли да убедя съдията? За щастие щях да имам свидетели, които да говорят за мене, и ако съдията не ме изслушаше, беше длъжен поне да изслуша и да повярва на показанията, които щяха да докажат моята невинност.

Но тия показания ми бяха необходими. Щях ли да ги имам?

В един от познатите ми разкази за затворници се говореше по какъв начин се влиза във връзка с тези, които са в затвора — скривали бележки в храната, която се носи отвън.

Може би Матиа и Боб си бяха послужили с тая хитрост и когато тая мисъл ми мина през ума, започнах да дробя хляба си на трохи, но не намерих вътре нищо. С хляба ми бяха донесли и картофи — смачках ги — и в тях нямаше никаква бележчица.

Ясно, Матиа и Боб нямаше какво да ми кажат или — а това беше по-вероятно — не можеха нищо да ми кажат.

Значи трябваше да чакам утрешния ден, без да се отчайвам много, ако това ми беше възможно. Но за нещастие не успях да си наложа това и цял живот ще си спомням, сякаш е било вчера, страхотната нощ, която прекарах! Ах, колко глупав бях, че не повярвах в предчувствията и в страха на Матиа!

На другата сутрин тъмничарят влезе в килията ми със стомна и леген. Покани ме да се умия, ако обичам, защото скоро съм щял да се явя пред съда, и добави, че приличният вид е често най-доброто средство за защита на един обвиняем. Като се умих, исках да седна на пейката, но не ме свърташе на едно място и започнах да се въртя в килията като звяр в клетка.

Исках да подготвя защитата и отговорите си, но бях много объркан и вместо да мисля за сегашното си положение, мислех за най-различни глупости, които минаваха през уморения ми ум като картини на екран.

Тъмничарят се върна и ми каза да го последвам. Вървях до него и след като изминахме няколко коридора, попаднахме пред една вратичка, която той отвори.

— Влезте — каза той.

Топъл въздух ме лъхна в лицето и чух неясен шепот. Влязох и се намерих на малка банка — бях в съдебната зала.

Макар че се движех като насън и чувствувах, че жилите на челото ми биеха до пръсване, с един поглед наоколо добих ясна и пълна представа за всичко, което ме заобикаляше — за съдебната зала и хората, които я изпълваха.