Ектор Мало - Без дом

— Добре, остави ме да помисля още няколко дена — после ще видим.

— Побързай. Людоедът подушва прясното месо, а аз подушвам опасността.

Никога думите, мислите, молбите на Матиа не са ме смущавали толкова много и спомня ли си за тях, си казвам, че нерешителността, с която се борех, беше подлост и че трябваше да взема решение и да се осмеля най-после да науча каквото исках. Обстоятелствата направиха това, което аз самият не посмях да направя.

Изминали бяха вече няколко седмици, откакто напуснахме Лондон и стигнахме в един град, в околностите на който щеше да има конни надбягвания. В Англия конните надбягвания не са като във Франция обикновено забавление за богатите, които идват да погледат как се състезават три или четири коня, да се покажат те самите и да рискуват на облог някой и друг луиз: те са народен празник за местността и не само конете привличат зрители. На ландите или на дюните, които служат за хиподрум, се стичат понякога няколко дена по-рано акробати, цигани, пътуващи търговци и устройват там нещо като панаир. Побързахме да заемем мястото си на тоя панаир: ние — като музиканти, семейство Дрискол — като търговци.

Но вместо да се настани на хиподрума, баща ми се установи в самия град, където навярно се надяваше да направи по-добри сделки.

Пристигнахме рано и понеже нямахме никаква работа при подреждането на стоките, аз и Матиа отидохме да видим хиподрума, който се намираше доста близо до града, на едно пусто място, обрасло със зеленика. Бяла опънати много палатки и отдалеч тук-таме се извиваха малки стълбчета дим, които отбелязваха мястото и границите на хиподрума. Скоро излязохме по един изровен път на това пусто място, безплодно и голо в обикновено време, но където тая вечер се, издигаха дъсчени заслони, в които имаше кръчми, дори странноприемници, бараки, палатки, коли или чисто и просто огньове, край които се тълпяха хора в пъстри дрипи.

Като минавахме край един от тези огньове, над който висеше гърне, съзряхме нашия приятел Боб. Той много се зарадва, че ни вижда. Дошъл беше за надбягванията с двама свои другари, за да дадат няколко гимнастически и акробатически представления. Но музикантите, на които разчитали, не удържали думата си, така че утрешният ден, вместо да бъде плодоносен, както се бяха надявали, навярно щял да бъде отвратителен. Ако искаме, бихме могли да им направим голяма услуга, като заместим музикантите — сборът ще бъде разделен между петима ни, ще има дял и за Капи.

По погледа, който Матиа ми хвърли, разбрах, че ще направя удоволствие на приятеля си, като приема предложението на Боб, и понеже бяхме свободни да правим каквото намерим за добре само при условие да занесем добър сбор, приех предложението.

И тъй, уговорихме се на следния ден да бъдем на разположение на Боб и на двамата му приятели.

Но като се прибрахме в града и споделих с баща си тая спогодба, се яви пречка.

— Капи ми трябва утре — рече той, — не можете да го вземете.

Тия думи ме разтревожиха. Дали не искат да използуват Капи за някоя нечиста работа? Но баща ми разсея веднага моя страх.

— Капи има остър слух — каза той. — Чува всичко и пази добре. Ще стои при колите, защото при тоя наплив лесно могат да ни ограбят. Та вие ще идете сами да свирите с Боб и ако работата ви продължи до късно през нощта, което е много вероятно, ще ни настигнете в странноприемницата „Големият дъб“, където ще пренощуваме, защото възнамерявам да тръгнем оттук привечер.

Странноприемницата „Големият дъб“, където бяхме прекарали миналата нощ, се намираше на една левга от града, сред полето, в пусто и зловещо място и я държаха мъж и жена, чиято външност не вдъхваше доверие. Нямаше да ни бъде никак трудно да намерим тая странноприемница през нощта, пътят беше прав — единствената неприятност за нас беше тая, че щеше да ни се види малко дълъг след уморителния ден.

Но не можех да възразя на баща си, който не търпеше никакви противоречия — кажеше ли нещо, трябваше да му се подчиниш, и то безропотно.

На другата сутрин, след като разходих Капи, след като го нахраних и напоих, за да бъда напълно уверен, че няма да му липсва нищо, сам го вързах за ока на колата, която трябваше да пази, и аз и Матиа тръгнахме към мястото, където щяха да се състоят надбягванията.

Веднага щом пристигнахме, започнахме да свирим и свирихме без почивка до вечерта. Крайчецът на пръстите ме болеше, сякаш ме бяха боли с хиляди тръни, а Матиа беше духал толкова много в корнета си, че не можеше вече да диша. Но трябваше да продължим да свирим. Боб и другарите му не се уморяваха да правят своите упражнения и ние трябваше да бъдем издръжливи като тях. Когато мръкна, помислих, че ще си отдъхнем, но напуснахме палатката и се прехвърлихме в голяма дъсчена кръчма и там продължихме да свирим, а другарите ни продължаваха да играят още по-живо. Мина полунощ. Аз продължавах да дрънкам нещо на арфата, но не знаех вече какво свиря — Матиа също не знаеше. Двадесет пъти вече Боб обясняваше, че представлението е последно, и двадесет пъти започвахме отново.