Ектор Мало - Без дом

Колко пъти, когато трябваше да събираме пари, след като бяхме изпълнили с голямо старание най-добрите си номера, ние бяхме принудени да офейкаме колкото се може по-бързо пред някой страшен босоног шотландец с плисирана пола, с наметало и шапка, украсена с пера, който само със звуците на своята гайда ни караше да побегнем! Матиа можеше да заглуши прекрасно гайдата със своя корнет, но бяхме безсилни срещу гайдаря.

Безсилни бяхме и срещу бандите негри, които обикалят улиците и които англичаните наричат nigger-melodists. Тия лъженегри, които се труфят със смешни фракове и високи яки, в които главата им е увита като китка цветя в хартия, бяха още по-страшни за нас от шотландските бардове. Веднага щом ги зърнехме, че се задават, или щом чуехме техните банджо, млъквахме почтително и бягахме далеч в някой квартал, където се надявахме, че няма да срещнем някоя тяхна банда, или пък ги гледахме и чакахме да свършат своята олелия.

Веднъж, когато ги гледахме, видях един от тях, най-чудноватия, да прави знаци на Матиа. Отначало помислих, че ни се присмива и иска да забавлява публиката с някоя смешна сцена, в която ние ще бъдем жертвите, когато за моя голяма изненада Матиа му кимна дружелюбно.

— Та ти познаваш ли го? — запитах аз.

— Това е Боб.

— Кой Боб?

— Моят приятел Боб от цирк „Гасо“, един от двамата клоуни, за които ти говорих — на него дължа най-много, че зная що-годе английски.

— Ти не го ли позна преди това?

— Че как да го позная? У „Гасо“ той си слагаше главата в брашно, сега я слага във вакса!

Когато представлението на nigger-meiodists завърши, Боб дойде при нас и по начина, по който се обърна към Матиа, видях колко обичлив е моят приятел. В очите и гласа на брат не би трептяла толкова радост, както у тоя някогашен клоун, който ни каза, че „тежките времена го принудили да стане itinerant-musician“. Но скоро трябваше да се разделим, той — за да последва бандата си, а ние — за да отидем в друг квартал, където той нямаше да отиде. И двамата приятели отложиха за следващата неделя удоволствието да си разкажат един на друг какво са преживели, откакто се бяха разделили. Навярно от обич към Матиа Боб се държеше много любезно и с мене и скоро си спечелихме приятел, който със своя опит и със съветите си направи живота ни в Лондон много по-лек, отколкото беше дотогава. Той обикна много и Капи и често ни казваше със завист, че ако имал такова куче, много скоро щял да направи състояние. Неведнъж ни предлагаше да се сдружим тримата, тоест четиримата, той, Матиа, Капи и аз. Но ако не исках да напусна семейството си, за да се върна във Франция и да видя Лиза и старите си приятели, още по-малко бих го напуснал, за да обикалям Англия с Боб. Така наближи Коледа. Тогава, вместо да излизаме от „Двора на червения лъв“ сутрин, тръгвахме всяка вечер към осем-девет часа и отивахме в кварталите, които си бяхме избрали.

Започвахме първо по площадите и улиците, където движението на колите беше вече спряло. Необходима ни беше известна тишина, та нашата музика да проникне през затворените врати, да събуди децата в леглото им и да им възвести, че наближава Коледа, този толкова скъп празник за всички английски сърца. После, по-късно, преминавахме в големите улици. Последните коли със зрителите от театрите отминаваха и настъпваше известна тишина, която сменяваше малко по малко дневния оглушителен шум. Тогава свирехме най-нежните си, най-приятни мелодии, които бяха тъжни и набожни. Цигулката на Матиа плачеше, моята арфа стенеше и когато спирахме за миг да си отдъхнем, вятърът носеше към нас някой откъслек от музика, която други трупи свиреха в далечината. Концертът ни завършваше: „Госпожи и господа, лека нощ, весели коледни празници!“ После отивахме по-нататък и започвахме друг концерт.

Трябва да е много приятно да слушаш така музика нощем, в леглото си, когато си добре покрит с дебела завивка и топъл пух. Но за нас на улицата нямаше нито пух, нито завивка. А трябваше да свирим, макар че премръзналите ни пръсти изтръпваха. Има мрачно време, когато мъглата пронизва със своята влага, има и ясно, и светло време, когато северният вятър вледенява до кости, но няма меко и приятно време. По Коледа времето беше жестоко за нас, но не пропускахме да излезем нито една нощ цели три седмици. Колко пъти, преди да затворят дюкяните, ние се спирахме пред продавачите на птици, на овощия, пред бакалите и сладкарите: О, хубавите тлъсти гъски! Едрите френски пуйки! Белите пилета! Ето планини от портокали и ябълки, купчини кестени и сушени сливи! Как потичат лигите на човека от тия замразени плодове!