Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

75 Еюб - знаменосец на Пророка; при обсадата на Истанбул през 670 г. е убит близо до Златния рог и на това място през 1458 г. е построена джамия, а през 1800 г. е реставрирана. - Б. пр.

162

- Аз? Бях седемнайсети.

И двамата замълчаха. Гостът на съседната маса диктуваше дълга поръчка.

- Вие сте измамник - нежно отбеляза Азиаде. - Но няма значение. Приятно ми е да говоря за старите времена.

- Не съм измамник - тъжно възрази Джон. - Защо смятате, че ви лъжа?

- Защото… Хмм, съвсем просто е. Сега едва ли сте и на четирийсет, а по времето, когато татко е бил трийсет и осми в свитата на султана, няма как да сте били дори на двайсет. А твърдите, че сте били седемнайсети?

- Това съвсем не е причина да ме смятате за измамник.

Роланд не беше оскърбен. Помълча малко и твърдо поясни:

- Принцовете със султанска кръв вървяха пред свитата и военните.

- Какво имате предвид? - В очите на Азиаде проблесна див ужас. Ненадейно просторната зала се превърна в тясна затворническа килия. - Какво имате предвид? - повтори тя и млъкна.

Не чакаше отговор. Само гледаше това тясно лице, светлите безизразни очи, орловия нос, сухите, зли устни и очертанията на квадратното чело. Неподвижното лице приличаше на маска, дори очите изглеждаха застинали. Само втренчено се взираха в нея.

- Не! - простена Азиаде. - Моля ви, недейте…

С опакото на дланта си изтри червилото. Роланд оставаше непроницаем; мълчаливо я наблюдаваше, все едно бе каменна статуя, по погрешка пренесена от древни времена в тази ослепително осветена зала.

- Вашият баща ми даде адреса ви - проговори най-сетне той. - Султанът ви избра за мен, но аз никога не съм мислил за вас -нито в Истанбул, нито в Америка. Сега ви виждам пред себе си и мисля за вас. Вие трябва да станете майка на принцове.

Азиаде мълчеше, без да сваля очи от човека пред нея. Така значи. Ето го и него, прокудения от родината, безследно изче-

163

зналия. В неговия дворец растяха пинии, чиито корони бе виждала иззад широките стени, а на терасата седеше дебел евнух, по-скоро хофмаршал. Значи той е целунал седемнайсети след Мехмед Рашид мантията на Пророка. На него я бе обещал Вахиеддин с тесните рамене. На него принадлежи тя; за него е предназначена всяка клетка на тялото й; за него беше запаметявала стиховете на персийските поети и арабските молитви; за него беше изучавала дивите съзвучия на варварски думи.

- Ваше височество - започна тя, но гласът й пресекна.

Настоящето й се стори объркано като фантастичен сън.

Някъде далеч се разнесе надменният смях на Марион. Прозвуча и заглъхна. Къщата край Босфора, родината, кървавочервените залези над Златния рог, всичко това се превърна в действителност, въплътена в този непознат мъж с тънки сърдити устни и внимателни очи.

Внезапно й се прииска да скочи, да улови слабите, безжизнено отпуснати ръце и да притисне устни към неговото рамо.

- Ваше височество - повтори тя и сведе глава. - Аз съм ваша робиня. Ще ви последвам, където заповядате.

Вдигна поглед. На мига я обзе диво, необуздано, почти болезнено щастие. Устните на Джон се усмихваха.

- Благодаря - кимна той. - Добре ви е възпитал баща ви. Елате утре в хотела в пет часа. Ще подготвим всичко.

Стана и я изпрати до вратата.

Тя вървеше по Рингщрасе, все едно крачеше по мек килим. Щастието - необятно и единствено в живота - се бе появило неочаквано. Имаше светли очи, тънки устни и кадифен истанбулски диалект. Внезапно то, щастието, беше нейно - неотделимо като крак или ръка.

Едва пред прага на дома си Азиаде си спомни, че е омъжена и се казва фрау доктор Хаса. Озърна се уплашено. На улицата нямаше жива душа. Закова се на място, после тръсна глава. Наистина съществуваше мъж на име Хаса, за когото бе омъжена. Неочаквано се обърна и бързо тръгна към градския парк.

164

Деветнайсета глаВа

Тя крачеше из алеите в парка. Пясък и чакъл скърцаха под стъпалата й, дърветата хвърляха треперливи сенки върху тревата. По пейките се прегръщаха влюбени и тихият им шепот секваше, когато Азиаде минаваше край тях. Вървеше приведена под тъжно надвисналите клони, а лунната светлина огряваше пътя й.

Спря на стария мост и облегната на парапета, дълго гледа пресъхналото речно корито, също окъпано от лунна светлина. Продължи да върви, обикаляйки безцелно алеите; спомни си как преди време Хаса я целуна в колата и й се стори някак високомерен. После той стоеше под дъжда на една берлинска улица и смирено я помоли за прошка. Кога беше това? Вчера? Преди векове? Той спаси живота на светия мъж от братството на бекташите; той я направи жена през една гореща лятна нощ в широкото легло на сръбски хотел.