Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

В едно кафене Роланд поръча две чаши кафе и запуши е дълго наргиле. Мълчеше ядно и зъбите му стискаха кехлибарения мундщук. На Сам Дут му стана страшно.

- Да се връщаме в хотела - предложи той и Джон кимна.

Вечерта седна в бара на хотела. Носеше смокинг, отпиваше скъп коняк и обясняваше на съседа си - френски бизнесмен, - че е американец, говори само английски и пътува за удоволствие.

- Тази страна е много дива - високомерно отбеляза той. -Местните изглеждат толкова мръсни. Къпят се, струва ми се, много рядко.

- Съвсем правилно - съгласи се французинът. - Въобще нямат бани. Наистина са много мръсни.

128

- Френски ли говорят, или си имат свой език? - поинтересува се невинно Роланд.

- О, имат си език, да, но е толкова дивашки, че никой не може да го научи.

Невежеството на чужденеца трогна французина и той се почувства длъжен да просвети американеца:

- Знаете ли, преди ние да дойдем тук, те са били почти канибали. Истински диваци. Само допреди двеста години тук е управлявало чудовище - халиф Мулай Исмаил70. Можете ли да си представите! Оставил дванайсет хиляди сина и осемнайсет хиляди дъщери! Цял народ.

Французинът се засмя шумно и Джон Роланд го последва.

- Сигурно е много трудно да се ориентираш сред такова количество деца - разсъждаваше замислено той. - Само рождените им дни…

- Тези хора не празнуват рождените си дни. Те са диваци. Халифът заповядал да завържат най-големия и най-красивия му син между две дъски и двама негри от Тимбукту бавно да го нарежат с трион.

- Какъв ужас! Като сандвич! - възкликна Джон Роланд. -Добре че вече няма халифи.

- Останали са малцина, но днес не играят никаква роля. Има ги само заради зрелището. Между другото, утре е петък. А в петък те организират нещо като парад. Елате в двореца в десет и половина. Ще ви хареса.

- Ще дойда - обеща много сериозно Джон Роланд и погледна Сам Дут, който дъвчеше бадеми с неспокойно изражение.

Точно в десет и половина Джон Роланд влезе в просторния двор на белия дворец. Сам вървеше недоволно след него и носеше камера. Щеше да е по-добре Джон да не посещава ни-

70 Мулай Исмаил (ок. 1646-1727) - султан на Мароко, управлявал с желязна ръка 55 години; обединил и централизирал страната. - Б. пр.

129

какви палати и халифи. Той обаче беше крайно своенравен и често сам сипваше сол в почти заздравялата рана.

Конна гвардия изпълваше обления в слънце площад. Дебели негри с лъскави лица, сини устни, червени панталони и белоснежни тюрбани седяха окаменели върху чистокръвни арабски жребци.

- Негри от Тимбукту - прошепна Джон и си помисли за принца, когото предците на тези негри нарязали с триони.

Грохот на барабани взриви въздуха. В ръцете на негрите гвардейци проблесна стомана. Сабите и знамената се наклониха към земята. Бавно се отвори вътрешната врата на двореца. Застаналите в редица знатни велможи паднаха на колене. Червените им фесове докоснаха тревата на двора. Откъм двореца препуснаха двама офицери от Императорската гвардия. Зад тях двама негри с парадна крачка поведоха бял жребец със златоткано седло. Никой не го яздеше. Конят пристъпваше бавно и отмерено. След него - привели рамене, дългобради и е развети снежнобели мантии - вървяха министрите. И едва подир тях се движеше голяма позлатена колесница с кристални прозорци. Зад стъклата - тясно тъмно лице, две черни очи и деликатни пръсти, стиснали броеница - Негово височество халифът.

Чернокожите офицери нададоха див вик. Ездачите се подредиха в плътна редица.

Над джамията бавно се разгъна зеленото знаме на Пророка71.

Внезапно откъм тълпата зяпачи се отскубна мъж и с бясно темпо се понесе по зеления двор, размахвайки ръце. След него подтичваше дебелак е камера на рамо. Мъжът спря пред вратата. Крещеше на неразбираем език и сивите му очи съвсем побеляха.

71 Зеленото е цветът на исляма. - Б. пр.

130

- Ваше височество - извика дебелакът. - Ваше височество, успокойте се!

Ала две дълги, придобили неочаквана сила ръце го стиснаха за яката и го разтърсиха грубо. Изкривените устни на мъжа се покриха с пяна. Сивите обезумели очи се приближиха към лицето на дебелака и много странен, дрезгав и непознат глас изкрещя:

- Да се махаме! Вън! Веднага! Вече няма халифи! Всичко това е маскарад! Джамии! Камили! Цигари! Всички вън!

Скочи в таксито. Дебелият му приятел го последва.

- Накъде? - попита пресекливо той.

- Към летището - отвърна Джон Роланд.

И ненадейно разбеснелият се безумец се превърна в безпомощно дете. Оброни глава върху рамото на приятеля си и се разхлипа, тресейки се от главата до петите.