Курбан Саид - Момичето ог Златния рог

При тези думи Сам Дут плати незабавно сметката, а Джон почти на бегом напусна заведението. Таксито ги откара до хотел „Рай“. Влизайки в стаята си, Роланд се зарече от утре да започне нов живот. Сам Дут гледаше пред себе си и кимна замислено.

Джон Роланд се събуди по обяд. От изминалата нощ освен главоболието бяха останали смътни спомени за вълнуваща музика. „В Европа сме - помисли си той. - Берлин е град на труда и културата. Трябва да се държа достойно.“

Облече се и небрежно съобщи на Сам:

- Хептоманидес, отивам в музей. Нуждая се от вдъхновение, затова искам да се докосна до културата. Ти оставаш тук. Нямаш какво да правиш там.

Излезе от хотела и спря нерешително на улицата, защото не знаеше къде да намери музей и дори се поуплаши малко от представата за хладния мрак на просторните зали. Свърна наляво и се оказа пред голяма църква. Влезе вътре и с вид на познавач започна да оглежда римските колони.

- Четиринайсети век, нали? - попита той някакъв църковен служител.

- Не - отвърна мъжът. - Този храм е построен в памет на кайзер Вилхелм. Началото на двайсети век.

Джон Роланд бързо излезе от църквата. Тръгна по широка улица, кръстена на великия философ Кант. Само съзнанието за това го пренесе в атмосферата на високата култура.

„Какъв красив град“, мислеше си той и спря пред една витрина, за да разгледа ярките килими с меки закръглени шарки. Между тях лежаха пожълтели персийски ръкописи и бледи миниатюри - принцове с бадемови очи отпиваха от златни чаши, а на заден план, грациозно повдигнал крак и готов за бягство, стоеше изплашен елен.

135

Джон Роланд внимателно огледа витрината.

„Отлично“, реши той, сигурен, че няма опасност да се обърка в този свят от ръкописи и миниатюри. Представи си как варваринът, седнал в магазина, вероятно се оправя с персийските миниатюри колкото той - с римската архитектура. У него се надигна смътно желание за мъст и му се прииска да унижи варварина, който продава миниатюрите, както го унижи църковният служител.

С това намерение влезе в магазина. Посрещна го възрастен мъж е уморени малки очи.

- Покажете ми персийски миниатюри - каза Роланд на английски.

Старецът кимна и заразгръща пред очите на Роланд пейзажи, ловни сцени и пиршества.

- Тази тук - продавачът посочи група ангели на фона на светло небе с облаци - е копие на великия Бухари от школата на Ахмед Фабризи.

- Не търся такова нещо - прехапа Джон устни. - Интересувам се от персийски пейзаж е леко китайско влияние. Нещо от рода на това, което е рисувал Джани за шейх Ибрахим ел-Гюлшани.

Старецът го изгледа внимателно.

- Съжалявам - отвърна той на развален английски. - Нямаме. Петнайсети век при нас е слабо застъпен. Но имаме нещичко от времето на Абас Велики72. Вижте - пожълтели есенни дървета под зарите на залязващото слънце. Всичко е потънало в лека мъгла. Може да е Мани, толкова нежни са цветовете.

Джон погледна листа и внимателно прокара пръст по изображението на пророк Йона в роба на персийски принц.

72 Абас I Велики - шах на Персия (1587-1629); по негово време са изработени най-красивите произведения на изкуството в персийската история. - Б. пр.

136

- Ще я взема, макар тази индийска школа да е декадентска. Искам нещо по-живо, по-жизнено, да наподобява рисуваното от Шуджи ед-Даулех например. Разбирате ли какво имам предвид?

- Прекрасно разбирам, Ваше императорско височество -отговори старецът на турски. - Знам точно какво търсите, но вече не е при мен.

Джон Роланд учудено вдигна глава. Старецът стоеше пред него в дълбок поклон. Вратата на магазина беше затворена.

Джон Роланд направи рязко движение към вратата. Поиска му се да избяга оттук. Душният сладникав въздух на магазина, килимите и миниатюрите, действителността и мечтите, миналото и настоящето - всичко се завъртя стремглаво пред очите му.

- Ваше височество - продължи старецът, - аз съм виновен. Редно беше да се досетя, че един ден Ваше височество ще дойде и ще поиска от мен това, което му принадлежи, а аз нехайно оставих да си отиде. Жените нямат нито разум, нито търпение. Но аз съм възрастен човек и бях длъжен да я задържа.

На Джон Роланд му притъмня пред очите. За какво говори старецът? Какво иска от него? Ръцете на възрастния мъж трепереха и той смутено ги стискаше.

- Вината е моя, принце - повтори. - Аз съм виновен. Азиаде се омъжи, не го предотвратих. Заслужавам смърт!

Слисан, Роланд стоше сред килимите, без да разбира какво става. Забрави тънкия паспорт в джоба си, издаден на името на Роланд, и се почувства разобличен.