Нора Робъртс: Завръщането на Рейф

— Помислих си, че…

— Зная какво си помисли. — Той чувстваше как бавно умира. — Просто се преоблечи, за да мога да поговоря с теб.

— Добре.

Знаеше, че е грешка да я проследи с поглед, докато се отдалечаваше към спалнята. Но той беше човек все пак.

Щом влезе в стаята, Рийгън свали неудобните обувки, съблече кожената пола. Хубаво беше да диша отново. Искаше й се да бъде весела заради двамата, но се чувстваше невероятно глупаво. Беше станала за посмешище, беше захвърлила всякакво достойнство. За нищо.

Не, помисли си и закопча широките панталони. Заради него. Беше го направила заради него, а той дори не го бе оценил.

Когато се върна с измито лице и сресана коса, пристегнала бежовия си пуловер в колана на панталона, мъжът крачеше из стаята.

— Искам да зная какво беше намислила — започна той без предисловия. — Какво беше намислила, като влезе в бара, облечена по този начин?

— Идеята беше твоя — отвърна тя, но той бе твърде зает да стиска зъби и да си мърмори, за да я чуе.

— Още пет минути да беше останала и щеше да започне бой. Аз сам щях да го започна. Аз съм те виждал гола и не знаех, че имаш такава фигура. Сега всички в града го знаят.

— Ти каза, че искаш…

— Не ме е грижа какво говорят за мен, но никой няма да шушука зад гърба ти. Откъде взе тая пола, по дяволите? — избухна той. — От някой секс магазин?

— Наистина…

— Да, наистина. И да се навеждаш през масата по този начин, та всички да могат да видят…

Тя присви очи.

— Внимавай, Макейд.

— Сега трябва да размажа мозъците на всичките си братя заради това, което си мислеха.

— На теб ти харесва да им размазваш мозъците — натърти тя.

— Това не е важно.

— Ще ти покажа кое е важно. — Рийгън грабна любимата си ваза и я хвърли на пода. Наместо да се строши, тя се търкулна по мекия килим. Но жестът го накара да млъкне.

— Унижих се заради теб. Едва ли не с лост успях да вляза в тая ужасна пола и сигурно вътрешните ми органи са увредени. Вероятно никога няма да мога измия от лицето си този грим, а краката ме болят непоносимо, на всичкото отгоре не ми остана и капчица достойнство. Надявам се, че си доволен.

— Аз…

— Млъкни. Този път ти млъкни. Искаше да изглеждам по този начин, затова опитах. Исках да бъда такава, каквато ме искаш, а сега ти ме критикуваш и се притесняваш за клюките. Е, върви по дяволите!

Тя се отпусна на близкия стол, защото краката й болезнено се бяха схванали.

Той почака, докато се увери, че е свършила. Проследи с поглед как разтърква босите си крака.

— Направила си го заради мен?

— Не, направих го, защото ми харесва, да се олюлявам върху десетсантиметрови токове и да се разхождам полугола посред зима. Само за това живея — подхвърли.

— Направила си го, за да ме спечелиш.

Избликът на гняв я беше изцедил. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Направих го, защото съм луда по теб. Също както каза, че ще стане. Сега си върви и ме остави на мира. Ще трябва да почакаш до утре, за да се тупаш по гърдите и да ме влачиш за косата. Твърде уморена съм.

Той се взря в нея за момент, сетне излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Рийгън не си даде труд да стане, нито дори да помръдне. Не бе в състояние и да заплаче. Ако бе станала смешна, щеше да го понесе. Вече му бе дала всичко и нямаше да си го вземе обратно. Защо да го прави? Никога нямаше да престане да го обича.

Чу вратата да се отваря отново, но не отвори очи.

— Наистина съм уморена, Рейф. Не можели да злорадстваш утре?

Нещо падна в скута й. Рийгън примига и се втренчи в букет от люляк.

— Не е истински — подхвърли мъжът. — Не могат да се намерят цъфнали люляци през февруари. Стоят в багажника на колата ми от няколко дни, затова са студени.

— Прекрасни са. — Тя бавно прокара пръсти по студените копринени цветчета. — Няколко дни — промърмори и вдигна поглед.

— Да. — Той се намръщи, пъхна ръце в джобовете си, пристъпи от крак на крак. — Господи. Помисли си, че ще бъде по-лесно да си окачи примка на врата, отколкото да направи това, което възнамеряваше. Със сигурност щеше да му пари по-малко на гърлото. Той падна на колене.

— Какво правиш?

— Просто си мълчи — предупреди я той. — И ако се разсмееш, ще си платиш. — Унизен, той изруга и прокара пръсти през косата си. И налапа куршума. — «Когато се събудя и видя зората, по теб въздишам аз…»

— Рейф…

— Не ме прекъсвай. — Притеснен, той я изгледа гневно. — Сега трябва да започна отначало.

— Не е нужно…

— Рийгън.