Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Зачуди се дали Рейф си дава сметка до каква степен това съчетание би могло да промени живота му.

— Заповядай, седни — рече Девин. — Ще ти обясня какво да направиш.

В понеделник сутринта Рийгън стана рано и весело си затананика. Само след няколко часа в къщата на хълма щяха да бъдат доставени първите мебели. Щом си получеше парите за тях, веднага щеше да се втурне към търга в Пенсилвания, обявен за същия следобед.

Щеше да си струва да затвори магазина за целия ден.

Тя приготви кафето, сложи филийките в тостера, извърна се и едва не подскочи.

— О, Конър. — Засмя се и притисна ръка към сърцето си. — Изплаши ме.

— Извинявай. — Момчето беше слабичко, бледо, с големи тъмносиви очи. Очите на майка му, помисли си Рийгън и се усмихна на детето.

— Няма нищо. Просто не знаех, че някой е станал. Твърде рано е дори за делничен ден. Искаш ли закуска?

— Не, благодаря.

Тя потисна въздишката си. Никое осемгодишно момче не биваше да бъде тъй извинително учтиво. Рийгън вдигна вежда и извади кутия с овесени ядки, които бе научила, че са любимите му. Намигна му и я разклати.

— Какво ще кажеш да ми правиш компания?

Момчето се усмихна толкова стеснително, че сърцето й се сви.

— Добре.

— Извади млякото от хладилника и го сложи на масата. — Тъй като изпита болка, щом видя с какво внимание детето изпълни тази проста задача, тя продължи бодро: — Чух по радиото, че ще вали още сняг. Сигурно ще натрупа.

Тя донесе купички и лъжици и ги подреди на масата. Когато вдигна ръка да оправи разрошената му коса, момчето застина. Рийгън не престана да се усмихва, ала прокле наум Джо Долин.

— Хващам се на бас, че утре няма да се ходи на училище.

— Аз обичам да ходя на училище — рече момчето, сетне прехапа устни.

— Аз също обичах. — Тя свали кафето си от котлона и го сложи на масата, без да престава да се усмихва. — Нямах нищо против да се появи някой и друг свободен ден, но наистина обичах да ходя на училище. Кой е любимият ти предмет?

— Английски език. Обичам да пиша разни неща.

— Наистина ли? Какви например?

— Истории. — Той отпусна рамене и сведе поглед. — Просто глупави неща.

— Хващам се на бас, че никак не са глупави. — Рийгън се надяваше, че не прави грешка, като навлиза в територия, която бе по-добре да остави за специалистите. Но чувствата просто поведоха ръката й, младата жена нежно повдигна брадичката на Конър и седна до него. — Трябва да се гордееш със себе си. Зная, че майка ти се гордее с теб. Каза ми, че си спечелил награда в часа по английски за разказчето, което си написал.

— Така ли ти каза? — Той се разкъсваше между желанието да се усмихне и изкушението да сведе отново глава. Но Рийгън бе допряла длан до бузата му. Ръката й бе толкова нежна и топла. Сълзите се затъркаляха по бузите му, преди да успее да ги спре. — Тя плаче нощем.

— Зная, миличък.

— Той винаги я биеше. Знаех. Чувах ги. Но никога нищо не направих, за да попреча. Не направих нищо, за да й помогна.

— Ти не си виновен. — Водена от инстинкта, тя го сложи в скута си и го прегърна. — Не си виновен, Конър. А и нищо не би могъл да направиш. Но сега ти, майка ти и малката ти сестричка сте в безопасност. Ще се грижите един за друг.

— Мразя го.

— Шшшт… — Поразена как едно толкова дребничко и малко момченце може да изпитва такава ярост, Рийгън притисна устни към косичката му и го залюля.

В коридора Каси отстъпи назад. Разкъсвана от противоречиви чувства, тя се поколеба за момент, притиснала ръка към устните си. Сетне се върна в малката стая да събуди Ема за училище.

Рийгън пристигна в имението на Барлоу малко преди микробуса и носачите, които бе наела. Веселият шум от строителните работи я посрещна в мига, в който отвори вратата. Нищо друго не би могло тъй да повдигне настроението й.

Навсякъде висяха найлони и брезент, паяжините и мухълът ги нямаше. Прахът, наслоен на пода, беше нов и някак чист.

Предположи, че това е като заклинание за прогонване на духове. Развеселена от тази мисъл, тя се загледа в стълбището. Изкушена да провери, пристъпи към него и започна да се изкачва.

Студът я блъсна в лицето като юмрук и я върна две крачки назад. Тя спря, вкопчила пръсти в парапета, притиснала другата си ръка към стомаха, опитваше да възстанови дишането си, секнало от ледения въздух.

— Много си смела — промърмори Рейф зад нея. Макар очите й все още да бяха разширени от шока, тя срещна погледа на мъжа.

— Зачудих се дали не е било само плод на въображението ми. Как работниците се качват и слизат по тези стълби, без да…