Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Не всички го усещат. Бих казал, че онези, които го чувстват, стискат зъби и мислят за заплатата си. — Той изкачи стълбите и я хвана за ръката. — А ти?

— Никога нямаше да повярвам, ако сама не го бях изпитала. — Без да възрази, тя го остави да я отведе на долния етаж. — Сигурно ще бъде интересен повод за разговори между гостите, щом отвориш хотела.

— Разчитам на това, скъпа. Дай ми палтото си. В тази част на къщата отоплението работи. — Мъжът сам свали палтото й. — Слабо е, но омекотява въздуха.

— Не ще и дума, току-що се уверих. — Доволна, че все пак е достатъчно топло, за да не трепери, тя отметна коса. — Какво става горе?

— По малко от всичко. Слагам допълнителна баня. Искам да изровиш една от онези вани с ноктести лапи и умивалник с облицовка. И копия ще свършат работа, ако не успееш да намериш оригинали.

— Дай ми няколко дни. Е, добре. — Тя потърка ръце, но не от студ, а от нерви. — Ще ми покажеш ли, или трябва да те моля?

— Ще ти покажа. — Умираше от нетърпение да го стори, през пет минути бе надничал през прозореца да зърне колата й. Но сега, когато тя бе тук, се чувстваше неспокоен. Повече от седмица бе работил като роб по дванайсет-четиринайсет часа на ден, за да направи тази единствена стая, това единствено място, тази първа крачка, съвършена. — Мисля, че боята се оказа подходяща. — Наместо да протегне ръка, той я пъхна в джоба си и влезе пръв в приемната. — В хубав контраст е с пода и корнизите, струва ми се. Имах проблеми с прозорците, но просто трябваше да си поиграя с дограмата.

Рийгън остана безмълвна. За момент просто застина на прага. Сетне мълчаливо пристъпи вътре.

Стаята блестеше. Слънчевите лъчи струяха през високите елегантни прозорци с изящни арки и огряваха наскоро полирания под от хубави борови дъски. Стените бяха в наситено топло синьо, резбованите корнизи с цвета на най-фина слонова кост.

Бе превърнал широкия перваз за сядане в очарователна ниша, бе изтъркал мрамора на камината до блясък. По тавана се виждаха изящни цветни мотиви, които са били задушени и погълнати от мръсотията на десетилетията.

— Има нужда от мебели, завеси и огледалото, което си избрала за мястото над камината. — Искаше му се тя да каже нещо, каквото и да е. — Трябва също да сменя вратите. — Той се намръщи и напъха ръце още по-дълбоко в джобовете си. — Е, какъв е проблемът? Да не съм пропуснал някой жизненоважен, автентичен детайл?

— Прекрасна е! — Омагьосана, Рийгън прокара пръсти по блестящия перваз на прозореца. — Съвършена! Нямах представа, че си толкова способен. — Тя се засмя и го погледна. — Не исках да прозвучи като обида.

— Не прозвуча така. Аз самият бях доста изненадан, за първи път осъзнах, че имам талант да създам нещо.

— Много повече от това. Ти си вдъхнал живот. Трябва да се чувстваш горд.

Наистина се чувствам горд, осъзна той, трогнат и леко смутен.

— Това е работа. Чук, пирони и добро зрение.

Рийгън леко наклони глава и той зърна как палав слънчев лъч заигра в косата й, превръщайки я в разтопено злато. Усети как желанието забушува в кръвта му.

— Най-малко от теб съм очаквала да проявиш скромност за каквото и да било. Сигурно си се съсипал от работа, за да постигнеш толкова много за тъй кратко време.

— Тук промените бяха най-вече козметични.

— Свършил си много работа — промърмори тя и грациозно се завъртя да огледа стаята. — Наистина си свършил много работа.

Преди той да успее да отвърне, младата жена коленичи и прокара пръсти по пода.

— Като стъкло е. — Тя не откъсваше очи от златистите дъски. — Погледни само шарките на това дърво! Какво си използвал? Колко слоя лак си сложил? Тъй като мъжът не отговори, тя отметна глава и седна на пети. Ослепителната й усмивка угасна, когато срещна втренчения поглед на Рейф. — Какво има? Какво не е наред?

— Стани.

Гласът му бе дрезгав. Щом тя се изправи, мъжът леко се отдалечи. Не се осмеляваше да я докосне. Ако го стореше, за нищо на света нямаше да бъде в състояние да се спре.

— Изглеждаш съвсем на място тук. Би трябвало да се видиш, да видиш колко ти подхожда тази стая. Ти си също тъй бляскава и съвършена като нея. Желая те толкова много, че не виждам нищо друго, освен теб.

Сърцето й се преобърна в гърдите.

— Ще ме накараш отново да започна да заеквам, Рейф. — С огромно усилие успя да си поеме въздух.

— Колко дълго ще ме караш да чакам? — попита той. — Не сме деца. Прекрасно знаем какво чувстваме и какво искаме.

— Точно там е работата. Не сме деца и би трябвало да сме достатъчно зрели, за да бъдем разумни.