Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Съвсем прост въпрос. Харесва ли ти?

Дъхът изсвистя през зъбите й.

— Не, разбира се. Отвратителен е.

— Значи всичко е ясно. Основният принцип е: «Ако не ти харесва, значи не става.»

— Не мога да поема такава отговорност.

— Нали за това ти плащам. — Тъй като това уреждаше въпроса, що се отнасяше до него, Рейф се извърна отново към екрана на компютъра. — Мебелите, които са отбелязани, са тук в магазина, нали?

— Да. Двойното канапе. — Сърцето й падна в петите. Беше купила канапето на един търг преди седмица, като бе имала предвид приемната на Рейф. Ако той го отхвърлеше, бюджетът й минаваше на червено. — Тук в магазина е — продължи тя, като се постара гласът й да звучи хладно и професионално. — Запазила съм го.

— Да го погледнем тогава. Искам да видя също паравана за камината и трите маси.

— Ти си шефът — промърмори тя през зъби и го поведе.

Нервите й се изопнаха до крайност, когато мъжът спря пред канапето. Беше великолепно и цената му отговаряше на качеството. Колкото и да й бе харесало, никога не би наддавала, ако нямаше предвид точно определен клиент.

А сега като си помислеше за този клиент — одраскани ботуши, скъсана риза, мъжествено излъчване. Как изобщо бе могла да си помисли, че Рейф Макейд ще одобри такова елегантно и без съмнение женствено канапе?

— От орехово дърво е — започна тя и плъзна внезапно изстиналата си длан по резбованата облегалка. — Изработено е около хиляда осемстотин и петдесета година. После е претапицирано, разбира се, но платът е съвсем подходящ за тогавашната епоха. Виждаш, че двете облегалки са разделени от заоблен тапициран панел. Изработката е майсторска и седалките са много удобни.

Мъжът изсумтя и клекна да погледне под канапето.

— Скъпичко канапенце.

— Широко е сто седемдесет и пет сантиметра и си струва цената.

— Добре.

Рийгън примига.

— Добре?

— Да. Ако спазвам графика, приемната ще е готова до уикенда. В понеделник можеш да ги изпратиш, освен ако не се появи нещо извънредно. — Той вдигна поглед към нея. — Удобно ли ти е?

— Да. — Осъзна, че не усеща краката си под коленете.

— Разбира се.

— Може ли да ти платя при доставката? Не си нося чековата книжка.

— Няма проблем.

— Да видим сега сгъваемата маса с чекмеджета.

— Масата… — Рийгън замаяно се озърна. — Насам.

Рейф се изправи и потисна усмивката си. Зачуди се дали Рийгън имаше представа, че преди малко бе разгадал напълно опасенията й. Съмняваше се.

— Какво е това?

Рийгън разсеяно спря.

— О, това е маса за украса. Махагон и…

— Харесва ми.

— Харесва ти — повтори тя.

— Ще изглежда добре в приемната, нали?

— Да, бях предвидила тази възможност.

— Изпрати я заедно с канапето. Това ли е сгъваемата маса?

Рийгън успя само да кимне. Когато след един час мъжът си тръгна, тя продължаваше да кима.

Рейф се насочи право към офиса на шерифа. Това щеше да му струва няколко часа допълнителна работа, но не можеше да напусне града, преди да се увери, че Джо Долин е в килията.

Влезе в стаята и завари Девин наклонил стола си назад и подпрял крака на очуканото метално бюро. Униформата му се състоеше от памучна риза, избелели джинси и изтъркани на петите ботуши. Единственият знак за заемания от него пост бе звездата на гърдите му.

Четеше «Гроздовете на гнева». Книгата изглеждаше доста измачкана.

— И ти следиш за спазването на закона и реда в този град — шеговито подхвърли Рейф.

Девин бавно и спокойно отбеляза страницата, до която беше стигнал, и остави книгата.

— Така казват. За теб винаги има запазена килия.

— Ако си заключил Долин в едната, нямам нищо против да прекарам пет минути при него.

— Отзад е.

Рейф кимна и приближи до кафе машината.

— Имаше ли проблеми с него?

Устните на Девин се извиха в усмивка.

— Достатъчно, за да стане забавно. И аз бих пийнал кафе.

— Колко дълго можеш да го задържиш тук?

— Не зависи от мен.

Девин пое нащърбената чаша. Тъй като сам правеше кафето, беше великолепно, както го приготвяха всички братя Макейд. Горещо, силно и черно като нощта.

— Ще го прехвърлим в Хейгърстаун — продължи Девин. — Ще си наеме служебен адвокат. Ако Каси не се откаже, ще бъде съден.

Рейф седна на крайчеца на претрупаното с папки бюро.

— Смяташ ли, че тя ще се откаже?

Девин сви рамене и потисна въздишката си.

— Тя най-сетне реши да предприеме нещо. Кучият му син я налага от години. Вероятно е започнал още в брачната нощ. Тя едва ли тежи повече от петдесет килограма. Костите й са като на птичка. — В очите му проблесна нежност. — Има синини около врата, където я е душил.