Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Колко жалко, че никой от постоянните обитатели на къщата не се бе появил. Би било невероятно преживяване да ги види, а не само да ги чува. Неволна тръпка пропълзя по гърба му, сякаш нечии пръсти пробягаха по кожата му.

И да ги чувства, допълни мислено.

Стъпки отекнаха в коридора отвън точно когато премина към следващия участък от стената. За негова изненада спряха точно пред вратата и събудиха любопитството му. Видя как топката на бравата се завъртя точно в мига, в който работната лампа зад него угасна и стаята потъна в тъмнина.

По-скоро би преживял мъченията в ада, отколкото да признае, че сърцето му прескочи няколко удара. Изруга и избърса потните си длани в джинсите. По памет тръгна пипнешком към вратата. Тя рязко се отвори и го удари в лицето.

Яростно започна да сипе ругатни. Звезди се въртяха пред очите му. С отвращение почувства, че от носа му тече кръв.

Чу дрезгав писък и зърна призрачна фигура в сенките на коридора, но не се поколеба. Болката и яростта го изстреляха като куршум. Призрак или не, никой нямаше право безнаказано да му разбива носа.

Нужни му бяха няколко секунди да осъзнае, че в ръцете му се извива топла плът и още няколко, за да разпознае аромата.

Тя наистина го преследваше, помисли си горчиво.

— Какво правиш, по дяволите?

— Рейф? — Гласът й секна. Тя протегна ръце в тъмното и го сграбчи за брадичката, преди да го прегърне силно. — О, Господи, изплаши ме до смърт. Помислих си… не зная. Чух… Качих се по стълбите. О, наистина си ти!

— По-скоро това, което остана от мен. — Той отново изруга и я отмести встрани. На светлината на лампата, закачена над стълбите, зърна бледото лице на младата жена и огромните й очи. — Какво правиш тук?

— Купих някои неща на търга и си помислих да ги сложа… Ти кървиш.

— Нима? — Намръщи се и избърса кръвта с ръка. — Не си успяла да го счупиш отново. За малко му се размина.

— Аз… — Тя притисна ръка към сърцето си, за да се увери, че няма да изхвръкне от гърдите й. — С вратата ли те ударих? Извинявай. Ето. — Тя бръкна в джоба си и извади носна кърпичка. — Наистина много съжалявам — повтори и сама започна да попива кръвта. — Аз просто… — Безуспешно се опита да прикрие смеха с изхълцване. — Нямах представа. — Предаде се, притисна ръце към стомаха си и се свлече на пода.

— Наистина много смешно.

— Съжалявам. Не мога да спра. Помислих си… Не зная какво си помислих. Чух ги и реших, че трябва да се кача и да видя, ако изобщо може нещо да се види. Тогава ти изхвръкна навън.

— Имаш късмет, че не те ударих — подхвърли мъжът.

— Зная, зная.

Той присви очи, докато я наблюдаваше как продължава да се превива от смях.

— Все още мога да го сторя.

— О, помогни ми да се изправя. — Все още усмихната, тя избърса очите си. — Да сложим малко лед на носа ти.

— Мога да се погрижа за себе си. — Но я хвана за китката и я изправи на крака, макар и не особено нежно.

— Изплаших ли те? — Направи усилие гласът й да прозвучи извинително, докато следваше Рейф към стълбите.

— Я ела на себе си.

— Но ти чу… чу ги, нали? — Тя се стегна и затаи дъх, когато преминаха през студеното място.

— Разбира се, че чух. Повтаря се всяка нощ. Няколко пъти и през деня.

— И това не те… притеснява?

Самочувствието му се повдигна, когато успя да хвърли презрителен поглед през рамо.

— Защо трябва да ме притеснява? Тази къща е и тяхна.

— Предполагам. — Тя огледа кухнята. Беше почти празна и все още мрачна. Имаше малък очукан хладилник, печка с два котлона и стара врата, подпряна на две магарета за рязане на дърва, която служеше за маса. Рейф отиде право до чугунения умивалник и пусна студената вода. — Имаш ли чист парцал?

Наместо отговор мъжът се наведе и наплиска лицето си със студена вода. Рийгън гузно застана до него.

— Наистина ужасно съжалявам, Рейф. Боли ли?

— Да.

Той грабна оръфана хавлиена, кърпа и подсуши лицето си. Без да каже нищо повече, приближи до хладилника и си взе бира.

— Кървенето спря.

Рейф махна капачката, захвърли я и изпи една трета от бутилката. Рийгън реши, че предвид обстоятелствата, би могла да опита отново.

— Не видях колата ти. Ето защо си помислих, че няма никой.

— Девин ме докара. — Той реши, че предвид обстоятелствата, би могъл да престане да се заяжда. — Работя малко през нощта, затова лагерувам тук. Предвижда се, че тази нощ ще има снежна буря и не виждах смисъл да взема кола. Мога да отида пеша до града, ако се наложи.

— Аха. Ясно. Това обяснява всичко.