Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Аз искам да знам — каза той с тънък гласец и погледна очаквателно господаря си.

— Да — промърмори Баяз, — но в момента нямаш думата.

Беше по обяд, когато всичко се обърка. Логън тъкмо беше започнал да си мисли, че може би все пак щяха да успеят да стигнат до Уайтфол, дори да преживеят седмицата. Изглежда се бе разконцентрирал за момент. Но точно този момент се оказа от значение.

И въпреки това добре го бяха замислили, трябваше да им го признае. Внимателно бяха подбрали мястото, бяха увили копитата на конете си с парцали, за да заглушат шума. Ако беше с тях, Три дървета щеше да се усети, нямаше по-добър от него в разчитането на терена. Ако Кучето бе там, сигурно щеше да ги подуши, имаше силен нос. За съжаление и двамата не бяха там. Мъртвите не са от никаква полза.

Иззад остър завой на пътя, с никаква видимост, ги пресрещнаха трима ездачи. Добре въоръжени и с качествени брони. Мърляви лица, но чисти оръжия — ветерани. Този отдясно беше най-едър и мощен, почти нямаше врат. Онзи отляво беше слаб и висок, с малки, непоколебими очички. И двамата носеха кръгли шлемове и закалени ризници. Държаха копията си насочени напред и готови за действие. Водачът им седеше свлечен на седлото си като чувал с картофи. В позата му имаше лекотата на отличния ездач. Той кимна на Логън.

— Деветопръстия! Канарата! Кървавия девет! Радвам се да те видя отново.

— Черното стъпало — промърмори Логън и насили една дружелюбна усмивка на лицето си. — И аз бих се радвал да те срещна… при други обстоятелства.

— Но обстоятелствата са такива, каквито са. — Очите на възрастния боец зашариха по Логън и двамата му спътници, преценяваха оръжията им или по-скоро липсата на такива. Някой по-глупав противник можеше и да се подведе по това, но Черното стъпало беше именит воин, в никакъв случай глупак. Очите му спряха на ръката на Логън, която се прокрадваше към дръжката на меча. Поклати бавно глава.

— Без номера, Кървави девет. Наясно си с положението, спипахме те. — Той кимна към дърветата.

Гърлото на Логън се сви още повече. Зад гърба му други двама ездачи препускаха в тръс и затваряха капана. Увитите копита на конете им почти не издаваха шум по меката пръст на пътя. Логън прехапа устна. Проклятие, Черното стъпало беше прав. Четиримата ездачи пристъпиха напред с насочени към тях върхове на копия. По лицата им се четеше хладна решимост. Малакус Кай ги изгледа уплашено, докато конят му боязливо пристъпи назад. Баяз се усмихваше приветливо, сякаш това беше среща на стари приятели. Логън би дал всичко за частица от хладнокръвието на магьосника. Собственото му сърце блъскаше лудо, а устата му беше пресъхнала.

Черното стъпало смушка коня си напред. Едната му ръка бе отпусната на коляното, а другата стискаше дръжката на бойна секира. Дори не държеше юздите, славеше се като изкусен ездач. Това ставаш, когато изгубиш всичките пръсти на краката си вследствие на измръзване. Язденето е по-бързо от ходенето, Логън не можеше да отрече това, но стигнеше ли се до битка, предпочиташе да е здраво стъпил на земята.

— Сега по-добре тръгнете с нас — каза възрастният воин. — Така ще е най-добре.

Логън далеч не бе съгласен с това, но днес шансовете не бяха с него. Мечът може и да има глас, според думите на Баяз, но копието върши страхотна работа за събаряне на някого от кон, а сега четири такива сочеха към него. Беше спипан — превъзхождаха го числено, изненадаха го и не носеше подходящото за ситуацията оръжие. Отново. Най-добре ще е да печели време и да разчита на някаква случайност. Логън прочисти гърлото си и положи всички усилия страхът да не се прокрадне в гласа му.

— Не мислех, че някога ще сключиш мир с Бетод, не и ти, Черно стъпало.

Възрастният воин почеса сплъстената си брада.

— Всъщност бях един от последните, но накрая коленичих, като всички останали. Не мога да кажа, че ми допадна, но стореното — сторено. По-добре ми дай меча, Деветопръсти.

— Ами Яул Стареца? Не ми казвай, че и той е склонил глава пред Бетод. Или просто си избрал да служиш другиму, който ти подхожда повече, а?

Черното стъпало ни най-малко не се засегна от хапливата забележка. Изглеждаше натъжен и уморен.

— Яул е мъртъв, все едно не знаеш. Бетод не ме устройва повече за господар, нито пък синовете му. Никой не си пада по това да целува дебелия задник на Скейл, нито пък кльощавия на Калдер, много добре го знаеш. А сега, дай ми меча, че времето си върви, а ни чака път. Можем да продължим да си говорим, след като ти взема оръжието.