Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Има причини — отвърна сковано той. Раните от миналото не бяха заздравели и не искаше който и де било да ги зачопля точно сега.

— А, причини — каза Баяз и сведе поглед към чая си. — Ами, твоите причини. Този раздор не засяга ли и в двете посоки?

— Сигурно.

— Но ти си склонен да изчакаш?

— Налага се.

— Хм. Доста търпелив си за северняк.

Логън се замисли за Бетод и двамата му гнусни синове, за всичките свестни мъже, които бяха убили, за да задоволят амбициите си. Замисли се за шанка, семейството си и руините на селото му край морето. Спомни си всичките си мъртви другари. Пое дълбоко въздух през стиснатите си зъби и зарея поглед в пламъците.

— Навремето съм разчистил не една стара сметка, но това ми донесе само куп нови. Отмъщението е сладко, но е лукс, който трудно можеш да си позволиш. То не ти пълни стомаха и не те държи сух в дъжда. За да се биеш с враговете си, имаш нужда от приятели зад гърба, а аз нямам вече такива. Човек трябва да е реалист. Отдавна амбициите ми не са се свеждали до повече от това да изкарам и утрешния ден.

Баяз се засмя и в очите му грейнаха светлините на огъня.

— Какво? — попита Логън и му подаде лулата.

— Не се обиждай, но си нескончаем източник на изненади. Въобще не си това, което очаквах. Истинска загадка си ти.

— Кой, аз?

— О, да! Кървавия девет — прошепна Баяз и ококори очи. — Гадна слава ти се носи, приятелю. И какви истории разказват само! Страховито име е това! Ами че майките плашат децата си с него! — Логън не отговори. Това беше самата истина. Баяз смукна от лулата и изпусна нагоре облак дим. — Мислех си за деня, в който ни навести принц Калдер.

— Не мисля, че си заслужава чак толкова внимание — изсумтя пренебрежително Логън.

— Нито пък аз, но не неговото поведение ме впечатли тогава, а твоето.

— Така ли? Не помня да съм направил каквото и да било.

— Аха, точно това имам предвид. — Баяз посочи към Логън с мундщука на лулата. — Познавам много воини, от обикновени войници до генерали. Добрият боец действа бързо и решително, независимо дали с личното си оръжие, или с армията си, защото този, който удря първи, често удря последен. Бойците често се осланят на най-първичните си инстинкти. Отговорът им е винаги насилие, гордост и жестокост. — Баяз подаде обратно лулата. — Но ти не си такъв.

— Познавам мнозина, които не мислят така.

— Сигурно, но фактът си е факт. Калдер те обиди, а ти дори не помръдна. Значи знаеш кога да действаш на мига, но също и кога да не го правиш. Това говори за самообладание и пресметливост.

— Може би просто ме беше страх.

— От него? Я стига. Не те беше страх от Скейл, а той е в пъти по-опасен. Вървя четирийсет мили с чирака ми на гръб, което говори за смелост и състрадание. Наистина рядка комбинация. Насилие и самообладание, пресметливост и състрадание — и на всичкото това отгоре, говориш с духовете.

— Рядко го правя и винаги когато съм сам. Разговорите с тях са скучни и далеч не толкова ласкателни, като тези с теб.

— Ха, вярно. Духовете нямат кой знае какво да кажат на хората. Така съм чувал, никога не съм говорил с тях. Нямам тази дарба. Малцина в днешно време я притежават. — Той надигна чашата и погледна Логън над ръба. — Не се сещам за друг освен теб.

Треперещият Кай се зададе с криволичеща походка откъм дърветата и сложи на земята мокрите паници. Уви се плътно в одеялото и погледна с надежда към вдигащата пара тенджера на огъня.

— Това чай ли е?

Баяз не му обърна никакво внимание.

— Кажи ми, Деветопръсти господарю, през цялото време, откакто дойде в библиотеката до сега, ти не ме попита защо те потърсих, нито пък защо сега бродим из Севера и рискуваме живота си. Това ми се струва доста странно.

— Не мисля. Просто не искам да знам.

— Не искаш да знаеш?

— През целия си живот съм искал да узная разни неща. Какво има от другата страна на планините? Какво мислят враговете ми? Какви оръжия ще извадят насреща ми? На кого мога да се доверя? — Логън повдигна рамене. — Силата може и да се корени в знанието, но с всяко ново нещо, което научавах, ставаше по-зле. — Той смукна от лулата, но тя беше вече загаснала. Изтръска пепелта на земята. — Каквото и да е това, което искаш от мен, ще се опитам да го свърша, но не искам да знам какво е, преди да е станало време. Изморен съм вече от вземане на решения. Винаги са погрешни. Невежеството е сладко лекарство, казваше баща ми. Не искам да знам.

Баяз го гледаше втренчено. За пръв път Първият магус изглеждаше изненадан. Малакус Кай се покашля.