Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Колко далеч?

— Четирийсет мили.

Логън стисна зъби. Кай не можеше да извърви четирийсет мили. В това състояние щеше да е истинско чудо да направи и четирийсет крачки без чужда помощ. Виждаше се ясно, четеше се по очите му. Скоро ще е мъртъв, помисли си Логън, до няколко дни. Виждал беше по-силни мъже да си отиват от треска.

Четирийсет мили. Логън разтри с палец брадичката си, докато внимателно обмисляше. Четирийсет мили.

— Проклятие — промърмори той.

Придърпа раницата си и я отвори. Имаха още малко останала храна, но не много. Няколко парченца твърдо, сушено месо и крайшник мухлясал черен хляб. Погледна отново към езерото, тъй притихнало. Поне скоро нямаше да останат без вода за пиене. Логън извади старата си тенджера и я положи върху чакъла. Бяха заедно от толкова дълго време, но сега нямаше нищо останало за готвене. Не бива да се привързва към вещи, не и тук, насред пустошта. Логън изхвърли въжето в храстите и метна на рамо олекналата раница.

Очите на Кай отново бяха затворени, дишаше едва доловимо. Логън си спомни първия път, когато се наложи да изостави човек — помнеше го, сякаш бе станало предния ден. Странно, че името на момчето му убягваше, но лицето му още го преследваше.

Един шанка беше отнесъл парче от бедрото му. Голямо парче. Стенеше през целия път, не можеше да върви. Състоянието на раната се влоши, момчето, така или иначе, умираше. Трябваше да го оставят. Никой не обвини Логън за решението му. Момчето беше прекалено младо, въобще не трябваше да тръгва с тях. Просто лош късмет. На всеки можеше да се случи. Той викаше след тях, докато мрачната им, смълчана група се отдалечаваше надолу по хълма с наведени глави. Дори след като се бяха отдалечили достатъчно, на Логън все още му се струваше, че чува виковете. И до ден-днешен ги чуваше.

По време на война беше различно. При дългите походи през студените месеци непрекъснато някой в колоната падаше. Първо оставаха в края на строя, после изоставаха зад него, накрая падаха по очи. Премръзналите, болните, ранените. Логън потрепери и главата му клюмна между раменете. В началото се опитваше да им помага. После се радваше, че не е един от тях. Накрая просто прекрачваше труповете, без дори да ги погледне. Научаваш се да познаваш кога някой няма повече да стане на крака. Той погледна към Малакус Кай. Още един мъртвец в гората, нищо особено. Човек трябва да е реалист, все пак.

Чиракът се стресна в неспокойния си сън и се опита да се надигне. Ръцете му трепереха силно. Погледна нагоре към Логън с плувнали очи.

— Не мога да стана — каза пресипнало.

— Знам. Учудвам се, че успя да стигнеш и до тук.

Вече нямаше значение. Сега Логън знаеше пътя. Ако успееше да намери пътеката, може би щеше да се справи с двайсет мили дневно.

— Ако ми оставиш малко храна… може би… след като стигнеш до библиотеката… някой би могъл…

— Не — каза Логън през стиснати зъби, — ще имам нужда от храната.

Кай издаде странен звук, нещо средно между стон и кашляне.

Логън се наведе, опря рамо в корема на Кай и преметна през врата си дясната му ръка.

— Без нея няма да мога да те нося четирийсет мили — каза той и се изправи, като метна чирака през рамо.

Логън тръгна покрай брега, ботушите му скърцаха в чакъла. Придържаше Кай за долния край на връхната му дреха. Чиракът дори не помръдваше, просто висеше като чувал мокри парцали. Ръцете му се блъскаха в задната част на краката на Логън. След трийсетина крачки Логън спря и се обърна да погледне през рамо. Изоставената тенджера лежеше на брега и вече започваше да се пълни с дъждовна вода. През много неща бяха преминали заедно, той и тенджерата.

— Сбогом, стара приятелко.

Тенджерата не отговори.

Логън внимателно положи треперещия си товар отстрани на пътя. Изправи се и разкърши гръб. Почеса мръсната превръзка върху раната на ръката си и отпи от манерката. През целия ден между разранените си устни бе слагал само вода и сега гладът разяждаше червата му. Поне бе спряло да вали. Човек трябва да се научи да цени малките неща в живота, като сухите ботуши, например. Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.

Логън се изплю на пътя и с разтриване върна чувствеността в пръстите си. Няма как да сбъркаш това място. От двете страни на пътя се извисяваха два камъка, древни и грапави, покрити със зелен мъх в основата и сивкави лишеи нагоре. Бяха целите покрити с избледнели гравирани линии, части от букви, на език, който Логън не разбираше, дори и не познаваше. Във вида им имаше нещо заплашително, те по-скоро предупреждаваха, отколкото приветстваха с добре дошъл.