Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Трябва да подходим много внимателно и категорично. Парите на гилдията текат като мляко. Търговците на платове имат много приятели, дори сред най-високите кръгове на властта. Брок, Хюгън, Ишър, някои от най-високопоставените мъже в страната. За всички тях се знае, че бозаят от тази крава. А какво става, когато млякото секне — телетата започват да мучат. — На лицето на Сълт грейна жестока усмивка. — Но всички подрастващи трябва да се научат на дисциплина, понякога трябва насила да плачат… кого е посочил в самопризнанията си този червей Рюз?

Глокта се пресегна с мъка и плъзна по масата листа със самопризнанието на Рюз. Сълт го разгъна и прегледа имената от долу на горе.

— Сеп дан Тюфел, за него знаем — каза Глокта.

— О, знаем и много ни допадна — каза Сълт с лъчезарна усмивка, — но мисля, че спокойно можем вече да го задраскаме от списъка. Кой друг?

— Да видим — каза Глокта и хвърли небрежен поглед на документа. — Имаме Харолд Полст, търговец. Дребна риба.

— Той е дребна риба — махна нетърпеливо с ръка Сълт.

— Солимо Сканди, търговец от Уестпорт. Също дребна риба.

— Не, не, Глокта, мисля, че можем повече от Солимо някой си, нали така? Дребните търговци не са интересни. Ако срежеш корените, листата сами ще умрат.

— Напълно сте прав, архилекторе. Имаме Вилем дан Роб, дребен благородник на нисък пост в митницата. — Сълт замислено поклати глава. — Тогава, имаме…

— Момент! Вилем дан Роб… — Архилекторът щракна с пръсти. — Брат му Кирал е от личния антураж на кралицата. По време на една официална вечеря се отнесе доста високомерно с мен. — Сълт се усмихна. — Да, Вилем дан Роб, докарай го.

И така, навлизаме в дълбокото.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. Има ли някое име, което трябва да се спомене изрично? — Глокта постави на масата празната си чаша.

— Не. — Архилектор Сълт махна пренебрежително с ръка. — Които и да са, всичките. Не е важно.

Езерото се простираше отпред, обкръжено от стръмни скали и висяща зеленина. Гладка, сива и прободена от капките дъжд водна повърхност, докъдето поглед стига. Едно бе сигурно — погледът на Логън не стигаше далеч в това време. Отсрещният бряг бе на не повече от стотина крачки, но неподвижната вода изглеждаше дълбока. Много дълбока.

Логън отдавна се бе отказал да се пази сух. Водата се стичаше през косата му, течеше по лицето и капеше от носа, брадичката и пръстите на ръцете му. Водата, умората и гладът му бяха ежедневни спътници. Не за пръв път, като се замислеше. Затвори очи и се вслуша в ударите на капките по кожата си, в тихото пляскане на езерната вода по чакълестия бряг. Приклекна край ръба на водата и извади запушалката на манерката си. Потопи я под повърхността и се загледа в балончетата въздух, които изскачаха, докато се пълнеше.

Малакус Кай излезе със залитане от храстите, като дишаше тежко и учестено. Свлече се на колене, пропълзя и се облегна в коренището на едно дърво. Разкашля се и плю върху чакъла. Сега кашлицата му звучеше по-лошо. Излизаше издълбоко и разтърсваше гръдния му кош. Той беше още по-блед и измършавял, отколкото при първата им среща. Логън също беше отслабнал повече. В крайна сметка тежки времена бяха. Той отиде до окаяния чирак и приклекна до него.

— Дай ми минутка. — Кай затвори хлътналите си очи и главата му клюмна назад. — Само минутка.

Устата му зейна. Сухожилията на мършавия му врат изскочиха. Вече съвсем приличаше на труп.

— Не се отпускай за дълго. Може повече да не станеш.

Логън поднесе манерката към устата му. Кай дори не вдигна ръка да я поеме, затова Логън просто я допря до устните му и я наклони леко. Кай отпи с гримаса и преглътна мъчително. Разкашля се отново, после главата му тупна обратно, като камък, върху дънера на дървото.

— Знаеш ли къде сме? — попита Логън.

Чиракът запримигва към водата, сякаш за пръв път я забеляза.

— Това трябва да е северната страна на езерото… трябва да има пътека. — Гласът му се беше смалил до шепот. — От южната страна започва път с два камъка. — Той се разтърси от внезапен пристъп на кашлица и пак преглътна мъчително. — Следвай пътя, после по моста и си там — изграчи чиракът.

Погледът на Логън се плъзна по подгизналите от дъжда дървета покрай брега.

— Колко далече е?

Не последва отговор. Логън хвана кльощавото рамо на Кай и го разтърси. Клепачите на чирака се повдигнаха рязко и замъглените му очи се вторачиха в нищото.