Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Първият закон…

— Моля? — възкликна Логън изненадан. Откакто бяха оставили тенджерата преди два дни, Кай не беше излизал от полусънното си състояние. Тенджерата щеше да издава по-смислени звуци през това време. Когато се събуди тази сутрин, Логън го откри едва дишащ. В началото го помисли за умрял, но ето че човекът все още слабо се държеше за живота. Не се дава лесно, трябваше да му се признае.

Логън коленичи и отметна назад мократа коса от лицето на Кай. Изненадващо, чиракът сграбчи ръката му и подскочи.

— Забранено е — прошепна той с облещени очи — да докосваш Другата страна.

— Ъ?

— Да говориш с дяволите — изграчи Кай и се вкопчи в опърпаното палто на Логън. — Създанията от Долния свят са изтъкани от лъжи! Не трябва да го правиш!

— Няма — измърмори Логън, без да е сигурен, че разбира за какво говори чиракът. — Няма. Обещавам.

Нямаше нужда да обещава. Кай отново се плъзна в тръпнещо полусънно състояние. Логън захапа долната си устна. Надяваше се чиракът да се събуди отново, но не разчиташе много на това. Може би този Баяз щеше да успее да направи нещо, все пак е Първият магус, посветен във върховна мъдрост и така нататък. И Логън пак преметна Кай през рамо и затътрил крака, премина между двата древни камъка.

Пътят се изкачваше стръмен през скалите над езерото, на места издигнат, на места вкопан дълбоко в каменистата земя. Беше изровен и протрит от времето, с прораснали на повърхността плевели. Почти обратните му, стръмни извивки следваха една след друга и скоро Логън се задъха и плувна в пот. Краката му горяха от напрежение. Стъпката му постепенно се забави.

Истината бе, че започваше да се уморява. Не просто от изкачването, не и от непосилното бъхтене на изминалия ден, с полумъртвия чирак на рамо. Не и от бъхтенето от предишния ден, нито дори от битката в гората. Беше уморен от всичко. От шанка, от войните, от целия си живот.

— Не мога да продължавам да вървя вечно, Малакус, не мога вечно да се боря. Колко още гадост трябва да понесе човек? Имам нужда да поседна за малко. На приличен, проклет стол! Толкова много ли искам? А?

С тези мисли в главата си, като проклинаше и ругаеше на всяка стъпка и с блъскащата го в задника глава на Кай, Логън стигна до моста.

Беше древен колкото и самият път и обвит в пълзящи растения. Тесен и непретенциозен, мостът извиваше дългото си двайсетина стъпки тяло над главозамайващо дълбока клисура. Далеч под него, през назъбени скали, свистеше река и пълнеше въздуха с шум и блестяща пелена от ситни капчици. На отсрещната страна се издигаше висока каменна стена, построена между двете отвесни, покрити с мъх скали. Беше така изкусно построена, че не личеше къде свършва скалата и къде започва човешкото творение. В средата на стената имаше стара врата, цялата облечена със зеленясал от дългите години и влагата меден обков.

Докато внимателно пристъпяше по влажните камъни, Логън се улови, че по навик преценява как може да бъде превзето подобно място. Не можеше. Дори и с хиляда подбрани мъже. Пред вратата имаше съвсем малка скална площадка, недостатъчна да вдигнеш стълба или да засилиш таран. Стената се извисяваше на поне десет крачки, а вратата имаше плашещо здрав вид. А ако защитниците събореха моста… Логън надзърна през ръба и преглътна. Надолу те чака дълъг път.

Той пое дълбоко въздух и удари с юмрук по мокрия зелен обков на вратата. Четири силни, отекващи удара. По същия начин почука на вратите на Карлеон след края на битката и жителите му се втурнаха да се предадат. Сега никой не се втурна да направи каквото и да било.

Зачака. Пак почука и пак зачака. С всяка изминала минута ставаше по-мокър от водната пелена на реката. Изскърца със зъби и понечи да удари по вратата отново. Едно прозорче рязко се отвори и чифт сълзливи очи го изгледаха студено иззад дебела решетка.

— Кой е? — сърдито изграчи един глас.

— Логън Деветопръстия ми е името. Аз…

— Не съм те чувал.

Нищо общо с посрещането, на което Логън се надяваше.

— Търся Баяз. — Никакъв отговор. — Първият…

— Да. Тук е. — Вратата остана затворена. — Но не приема посетители. Казах същото на предишния вестоносец.

— Аз не съм вестоносец, Малакус Кай е с мен.

— Малак… какво?

— Кай, чиракът.

— Чиракът?

— Много е зле — каза тихо Логън. — Може да умре.

— Зле, казваш? Да умре, а?

— Да.

— Как ти беше името?

— Просто отвори проклетата врата! — Логън размаха безпомощно юмрук пред отвореното прозорче. — Моля.