Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Тук не пускаме кой да е… чакай малко. Покажи си ръцете.

— Какво?

— Ръцете.

Логън вдигна ръце. Навлажнените очи пробягаха по пръстите му.

— Девет са. Един липсва, виждаш ли? — Той тикна в прозорчето чуканчето на отрязания пръст.

— Девет, а? Така трябваше да кажеш.

Изщрака брава и вратата бавно се отвори със скърцане. Възрастен мъж, превит под тежестта на старомодна броня, изгледа подозрително Логън от другата страна на вратата. Той държеше дълъг, твърде тежък за възможностите му меч. Острието му се мяташе насам-натам, в опита на човека да го държи насочено напред.

— Предавам се. — Логън вдигна ръце.

Престарелият пазач на портата не се трогна от шегата. Той изсумтя презрително, докато Логън минаваше покрай него, и с усилие затвори обратно вратата. Заключи бравата и се отдалечи с тромава походка, без да каже и дума повече. Логън го последва през тясна долина, с две редици странни къщи отстрани. Ронещите им се фасади бяха наполовина вкопани в скалите и се сливаха със стръмните склонове.

На прага на една от тях седеше навъсена жена и предеше на чекрък. Изгледа начумерено Логън, докато минаваше покрай нея с безжизнения чирак на рамо. Логън й отвърна с усмивка. Не беше красавица, нямаше две мнения по въпроса, но не бе виждал жена от много време. Тя се шмугна в къщата и затръшна вратата, зарязвайки чекръка навън. Логън въздъхна. Старата магия все още не го е напуснала. Съседната къща беше пекарна с тумбест, димящ комин. Стомахът на Логън закъркори при аромата на прясно изпечен хляб. Малко по-нататък две тъмнокоси деца играеха и се смееха, тичаха около едно обрасло в шубрак старо дърво. Напомниха му за неговите деца. По нищо не приличаха на тях, но го бяха налегнали мрачни мисли.

Трябваше да признае, че беше малко разочарован. Очакваше нещо по-представително и повече бради. Тези хорица никак не изглеждаха мъдри. Бяха като всички останали селяни. Това село не се различаваше много от неговото, отпреди идването на шанка. Зачуди се дали не е объркал мястото. Тогава излязоха от завой на пътя.

Три заострени кули бяха вградени в скалната стена пред тях. Основите им бяха събрани, но във височина кулите се разделяха. Бяха покрити с тъмен бръшлян и изглеждаха по-стари от моста и пътя, древни като самата планина. В подножието им, по страните на широк двор отпред, бяха скупчени множество различни постройки. Из двора се виждаха хора, заети с всекидневните си работи. Слаба жена биеше масло на една веранда. Нисък, набит ковач се бореше да подкове неспокойна кобила. Възрастен, плешив касапин, препасан с изцапана престилка, тъкмо беше приключил с разфасоването на някакво животно и миеше окървавените си до лакти ръце в едно корито.

На широките стъпала пред най-високата кула седеше величествен старец. Беше облечен целият в бяло и имаше дълга брада и гърбав нос. Изпод прилепналата му бяла шапка се разпиляваха дълги, бели коси. Най-накрая Логън бе впечатлен. Ето така трябва да изглежда Първият магус. Когато се отправи към него с провлачена походка, старецът се втурна надолу по стълбите с развети поли на дългото му палто.

— Сложи го там — промърмори той и посочи малка полянка край кладенеца.

Логън коленичи и като надви болката в гърба си, изтърси колкото можа по-внимателно Кай на земята. Старецът се надвеси над него и сложи възлеста ръка на челото му.

— Донесох ти чирака — промърмори вяло Логън.

— Моят чирак?

— Не си ли ти Баяз?

— О, не — засмя се старецът, — аз съм Уелс, главен библиотекар.

— Аз съм Баяз — разнесе се глас зад гърба на Логън. Касапинът бавно вървеше към тях и бършеше ръцете си в кърпа. Изглеждаше на около шейсет, но беше здрав и едър. Имаше грубо, прорязано от дълбоки бръчки, лице и късо подстригана, сива брада около устата. Беше напълно плешив и следобедното слънце се отразяваше ярко в почернялото му теме. Не бе нито красив, нито величествен, но когато приближи, Логън забеляза, че имаше нещо особено в него. Властен и самоуверен. Човек свикнал да дава заповеди и те да се изпълняват.

Първият магус взе в две шепи лявата ръка на Логън и я стисна сърдечно. После я обърна с дланта надолу и огледа чуканчето на липсващия пръст.

— Деветопръстия Логън, този, когото наричат Кървавия девет. Чувал съм истории за теб, дори тук, затворен в своята библиотека.

Логън замижа. Можеше да си представи какви истории е чувал за него старият човек.

— Това беше преди много време.

— Разбира се. Всички имаме минало, нали? Аз не вярвам на хорските приказки. — Баяз разтегли широко устни в бяла, лъчезарна усмивка. Лицето му грейна в приветливи бръчки, но твърдостта остана около дълбоките, искрящо зелени очи. Каменна твърдост. Логън отвърна на усмивката, убеден, че не желае този човек за свой враг.