Никълъс Спаркс - Последна песен

Никога не играеше покер в събота и неделя. Съботите бяха запазени за къщна работа и макар съседите да недолюбваха градината в предния двор, отвътре къщата изглеждаше образцово. Баща му сам изработи корнизи и ламперия, облицовка за камината от яворово дърво, кухненски шкафове и паркет — гладък и здрав като билярдна маса. Преустрои банята, а след осем години я ремонтира отново. Всяка събота слагаше сако и вратовръзка и извеждаше съпругата си на вечеря. Неделите бяха запазени за него. След църква се занимаваше в работилницата, докато жена му печеше пай или затваряше консерви в кухнята.

В понеделник колелото се завърташе в отъпканата рутина.

Баща му не го научи да играе покер. Стив беше достатъчно умен да схване основните правила сам и го блазнеше мисълта, че усеща кога противникът блъфира. Изигра няколко игри с колеги от колежа и откри, че не превъзхожда по нищо останалите. След като завърши, и се премести в Ню Йорк, от време на време идваше на гости при родителите си. Първия път не ги беше виждал от две години. Когато пристигна, майка му го прегърна силно и го целуна по бузата. Баща му протегна ръка за поздрав и каза: „На майка ти й беше мъчно за теб“. Хапнаха ябълков пай и пиха кафе. После баща му стана и си взе сакото и ключовете за колата. Беше вторник — тоест ред на масонската ложа. Играта приключваше в десет, а баща му се прибираше вкъщи в десет и петнадесет.

— Не… никакво ходене днес — настоя майка му с привичния си тежък европейски акцент. — Стив тъкмо се прибра.

За пръв път чуваше майка си да моли баща му да не излиза. Дори и да се изненада, баща му не го показа. Закова се пред прага и се обърна с неразгадаемо изражение.

— Или го вземи с теб — предложи майка му.

Баща му преметна сакото си през ръка.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

— Разбира се — Стив забарабани с пръсти по масата. — Защо не? Звучи чудесно.

След секунда устата на баща му се изкриви в почти незабележима, мимолетна усмивка. Стив си помисли, че ако бяха край масата за покер, не би си позволил дори и тази семпла мимика.

— Лъжеш — заяви баща му.

Майка му бе починала внезапно от инсулт няколко години след тази среща. В болницата Стив тъкмо си припомняше грубоватата й нежност, когато баща му се събуди с тихо хриптене. Извърна глава и забеляза сина си в ъгъла. Сенките играеха по изпъкналите като на скелет кости по лицето му.

— Още си тук — отбеляза той.

Стив придърпа стола си напред.

— Да, още съм тук.

— Защо?

— Как така защо? Защото ти си в болницата.

— В болницата съм, защото умирам. И ще умра, независимо дали си тук или не. Върви си у дома. Имаш жена и деца. Не можеш да ми помогнеш.

— Искам да съм тук — отвърна Стив. — Ти си ми баща. Защо да не остана?

— Може би не искам да ме виждаш как умирам.

— Ще си тръгна, ако настояваш.

Баща му изсумтя немощно.

— Точно там ти е проблемът. Предпочиташ да реша вместо теб. Винаги това ти е бил проблемът.

— Може би просто искам да бъда край теб.

— Наистина ли? Или съпругата ти настоя?

— Има ли значение?

Баща му се опита да се усмихне, но по лицето му се изписа странна гримаса.

— Не знам. Има ли?

Седнал пред пианото, Стив чу ръмжене на двигател, фаровете просветнаха през прозореца и се втурнаха през стените. За миг си помисли, че Рони може би се връща с кола. Ала светлините се стопиха в мрака, а дъщеря му така и не се появи.

Минаваше полунощ. Дали да я потърси?

Преди няколко години — преди Рони да спре да разговаря с него — с Ким посетиха брачен консултант, чийто офис се намираше в обновена сграда в съседство с Грамърси Парк. Стив помнеше как седна до Ким на кушетката срещу кльощава, кокалеста жена на около тридесет, която носеше сиви панталони и често-често събираше върховете на пръстите си. Забеляза, че не носи брачна халка.

Усещаше неудобство, идеята да потърсят съвет беше на Ким и тя вече бе идвала сама. За пръв път посещаваха консултантката заедно и вместо въведение Ким обясни на жената, че Стив не излага на показ чувствата си, но вината не е негова. И двамата му родители не изразявали открито емоциите си, не бил отрасъл в семейство, което обсъжда проблемите си. Използвал музиката като убежище и само посредством пианото се учел да чувства.

— Така ли е? — попита консултантката.

— Родителите ми бяха добри хора — отвърна Стив.

— Това не осветлява въпроса.

— Не знам какво очаквате да кажа.

Консултантката въздъхна.

— Добре… Да започнем така. Всички знаем какво се е случило и защо сте тук. Мисля, че Ким иска да споделите какви чувства са се породили у вас.