Никълъс Спаркс - Последна песен

Ала не биваше да откровеничи сега. Само щеше да влоши положението.

Блейз отпи от млечния шейк и остави чашата върху масата.

— Та какво искате да правим след това, момчета?

— Ние сме пас — изръмжа Теди. — Трябва да помагаме на стареца.

— Братя са — обясни Блейз.

Рони ги огледа, но не съзря прилика.

— Наистина ли?

Маркъс дояде бургера и бутна чинията към средата на масата.

— Знам. Не е за вярване, че някой може да създаде два толкова грозни екземпляра. Но пък семейството има долнопробен мотел зад моста. Тръбите са на хиляда години. Теди отговаря за отпушването на тоалетните.

Рони сбърчи нос, представяйки си гледката.

— Наистина ли?

Маркъс кимна.

— Гадно, а? Но не се безпокой за Теди. Той е майстор. Гений и половина! Даже му харесва. А Ланс сменя чаршафите, когато гостите се изтъркалят от леглата по обед.

— Уф! — възкликна Рони.

— Съгласен съм. Направо отвратително! — додаде Блейз. — Да видиш само какви хора наемат почасово стаи! Влезеш ли вътре след тях, сто на сто ще пипнеш нещо заразно.

Рони се почуди какво да отговори. Не можа да измисли и затова се обърна към Маркъс:

— А ти какво правиш?

— Каквото си искам — отвърна той.

— Което означава? — настоя Рони.

— Защо те интересува?

— Не знам — рече хладно тя. — Просто питам.

Теди грабна последните картофки от чинията на Блейз.

— Означава, че виси в мотела с нас. В стаята си.

— Имаш стая в мотела?

— Там живея.

Логичният въпрос беше „защо“ и тя зачака, ала Маркъс замълча. Рони подозираше, че предпочита да я подтикне да полюбопитства. Може би прекаляваше с тълкуванията, но внезапно почувства, че му се иска да я заинтригува. Да го хареса. Въпреки че Блейз беше тук.

Подозренията й се оправдаха, когато Маркъс бръкна в джоба си за цигара. Запали я и духна дима към Блейз, после се обърна към Рони.

— Какви са ти плановете за вечерта?

Обзета от неудобство, тя се размърда в стола. Явно всички — включително Блейз — очакваха отговора й.

— Защо?

— Ще се събираме в „Бауърс Пойнт“. Не само ние. Цяла компания. Искам и ти да дойдеш. Този път без ченгетата.

Блейз изучаваше плота на масата и побутваше купчинката сол. Рони не отговори, Маркъс се изправи и се насочи към вратата, без да се обръща.

— Хей, татко! — подвикна Джона, застанал зад пианото в нишата на дневната, докато Стив оставяше чиниите със спагети върху масата. — С дядо и баба ли си тук?

— Да, това са майка ми и баща ми.

— Не си спомням тази снимка. От апартамента, искам да кажа.

— Държах я в кабинета си в музикалното училище.

— Аха — Джона се наведе към снимката да я разгледа отблизо. — Приличаш на дядо.

Стив не знаеше дали да се радва.

— Може би… малко.

— Липсва ли ти?

— Беше ми баща. Ти как мислиш?

— Ти ще ми липсваш.

Когато с Джона седнаха край масата, Стив си помисли, че макар и без забележителни събития, денят беше чудесен. Цяла сутрин останаха в работилницата и той научи Джона как да реже стъкло. Хапнаха сандвичи на верандата, а в късния следобед събираха миди край брега. Стив обеща на Джона през нощта да се разходят по плажа с фенери, за да погледат как раците се стрелкат край пясъчните си леговища.

Джона дръпна стола и седна. Отпи от чашата с мляко и около устата му остана бял мустак.

— Дали Рони ще си дойде скоро?

— Надявам се.

Джона избърса уста с опакото на дланта си.

— Понякога доста закъснява.

— Знам.

— Полицаят ще я доведе ли пак в къщи?

Стив се взря през прозореца. Свечеряваше се, водата потъмняваше. Почуди се къде ли е Рони и какво прави.

— Не. Тази вечер не — отвърна той.

След разходката по плажа Джона се изкъпа и си легна. Стив го зави и го целуна по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден — прошепна той.

— Няма проблем.

— Лека нощ, Джона. Обичам те.

— И аз те обичам, татко.

Стив стана и се запъти към вратата.

— Хей, татко?

— Да?

— Твоят баща водеше ли те да търсите раци?

— Не — отговори Стив.

— Защо не? Беше чудесно.

— Той не беше такъв баща.

— А какъв?

Стив се замисли.

— Имаше труден характер — рече накрая.

Седнал пред пианото, Стив си припомни следобеда преди шест години, когато за пръв път в живота си улови баща си за ръката. Каза му, че разбира колко се е старал да го отгледа, че не го вини за нищо и най-вече — че го обича.

Баща му го погледна съсредоточено — големите дози морфин не бяха помътили съзнанието му. Дълго не отлепяше очи от Стив и накрая дръпна ръката си.