Никълъс Спаркс - Последна песен

— Говориш като жена — каза той.

Намираха се в самостоятелната стая на четвъртия етаж на болницата, където преди три дни бяха настанили баща му. От ръцете му стърчаха тръбички, повече от месец не бе вкусвал твърда храна. Страните му бяха хлътнали, кожата — прозрачна. Дъхът му миришеше на разложение — поредният знак, че ракът напредва победоносно.

Стив се обърна към прозореца. Навън се виждаха само сините небеса — светъл безкраен мехур около стаята. Никакви птици, никакви облаци, нито едно дърво. Зад гърба си дочуваше ритмичното пиукане на сърдечния монитор — звучеше силно и отмерено, сякаш баща му щеше да живее още двадесет години. Ала не сърцето го убиваше.

— Как е той? — попита Ким по-късно през нощта, когато й се обади по телефона.

— Не е добре. Не знам колко му остава, но…

Стив замълча. Представяше си как тя стои пред печката, бърка спагетите или доматения сос, притиснала слушалката между ухото и рамото. Не я свърташе на едно място, когато говореше по телефона.

— Намина ли и някой друг?

— Не — отвърна Стив. Не й каза обаче, че според сестрите той е единственият, посетил болния.

— Успяхте ли да си поговорите? — попита Ким.

— Да, но за кратко. Цял ден ту се събуждаше, ту се унасяше.

— Каза ли му каквото те помолих?

— Да.

— И какво отвърна той? Каза ли ти, че и той те обича?

Стив знаеше какъв отговор очаква Ким. Намираше се в дома на баща си, вперил поглед в снимките на полицата над камината — семейството след кръщенето на Стив, сватбена фотография на Ким и Стив, Рони и Джона като малки. Рамките бяха прашни, недокосвани от години. Знаеше, че майка му ги е подредила там. Запита се какво ли си е мислел баща му, когато ги е гледал, и дали изобщо ги е забелязвал, дали изобщо е видял, че са там.

— Да — рече най-сетне той. — Каза ми, че ме обича.

— Радвам се! — възкликна доволно и с облекчение Ким, сякаш отговорът му е затвърдил вярата й в света. — Разбирам колко важно е това за теб.

Стив израсна в бяла къща в стил американско ранчо в квартал от бели къщи в стил американско ранчо във вътрешната част на острова. Домът им беше малък, с две спални, една баня и гараж, където баща му държеше инструментите си и постоянно миришеше на дървени стърготини. Задният двор тънеше в сянката на стар дъб с целогодишно зелена корона, затова майка му садеше зеленчуците отпред. Отглеждаше домати и лук, ряпа и боб, зеле и царевица. През лятото от прозореца на дневната не можеше да се види шосето пред къщата. Понякога Стив дочуваше съседите да мърморят тихомълком как се съсипва имотът, ала майка му засаждаше градината всяка пролет и никой не се оплака открито на баща му. Знаеха, както знаеше и Стив, че от това няма да излезе нищо добро. А и харесваха съпругата му и разбираха, че все някой ден ще прибегнат до услугите му.

По занаят баща му беше дърводелец, но имаше дарба да поправя всичко. През годините Стив го беше виждал да ремонтира радиоапарати, телевизори, косачки за трева, двигатели на коли, протекли тръби, увиснали капаци за прозорци, счупени стъкла, а веднъж дори хидравличните преси на малкия завод за инструменти край щатската граница. Не беше завършил гимназия, но имаше вроден инженерен талант. Звъннеше ли телефонът вечер, винаги вдигаше баща му — обикновено търсеха него. Говореше малко, изслушваше каква е повредата, записваше старателно адреса на парче стар вестник, оставяше слушалката и тръгваше към гаража. Напълваше кутията с инструменти и поемаше — обикновено, без да спомене къде отива и кога ще се върне. На сутринта чекът бе пъхнат внимателно зад статуята на Робърт И. Лий, издялана от дърво лично от него. Баща му закусваше, а майка му разтриваше врата му и обясняваше, че ще внесе парите в банката. Това беше единствената проява на нежност, която показваха пред Стив. По правило не се караха и отбягваха конфликтите. Личеше си, че им е приятно да са заедно, и веднъж Стив ги свари да гледат телевизия, хванати за ръце. Но през всичките осемнадесет години той така и не видя родителите си да се целуват.

Страстта на баща му беше покерът. През вечерите, когато телефонът не звънеше, той поемаше към някоя от ложите да поиграе. Членуваше в братствата не заради близостта със сродни души, а заради играта. Сядаше край масата с масоните или ветераните от войната и покерът го поглъщаше за часове. Играта го омагьосваше. Обичаше да изчислява вероятностите — ще спечели ли, ако блъфира само с две шестици, или е по-добре да се откаже. Описваше покера като наука, сякаш късметът не играе никаква роля. „Тайната е да знаеш как да излъжеш — казваше той — и да разбираш кога другите лъжат“. В крайна сметка сигурно е знаел как да лъже. Когато навърши петдесет и ръцете му се изкривиха от тридесетте години дърводелство, той престана да изработва рамки за врати и дървени корнизи за никнещите по крайбрежието нови къщи, а вечер не вдигаше телефона. Продължаваше обаче да си плаща сметките и накрая влоговете му се оказаха достатъчни да покрият медицинските грижи, за които застраховката му не стигаше.