Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Познаваш ли някой такъв, Дружелюбен?

В мрака прозвучаха стъпки. Явно някой ги бе проследил, при това кадърно. Жената веднага зае бойна стойка, присви очи и постави лявата си ръка на дръжката на меча. Тръпката също щеше да посегне за оръжие, но беше продал своите в Уфрит, а ножът му все още бе в Саджаам. Затова се задоволи само с нервно свиване на пръстите, което не беше от особена полза.

Новодошлият се приближи и спря с наведен поглед. Беше поне с половин глава по-нисък от Тръпката, но имаше застрашителен вид. Вратът му бе по-дебел от черепа, а яките му бицепси се очертаваха дори под тежкото палто.

— Дружелюбен — усмихна се Саджаам, доволен от изненадата на останалите, — това е една стара приятелка, казва се Муркато. Ако не възразяваш, ще работиш за нея известно време. — Мъжът сви огромните си рамене. — А на теб как ти беше името?

— Тръпката.

Дружелюбния вдигна за момент поглед и отново го заби надолу. Тъжни и странни очи. За момент се възцари тишина.

— Добър ли е? — попита Муркато.

— Най-добрият, който познавам. Или най-лошият, зависи от гледната точка. Запознахме се в Убежището.

— Какво е извършил, за да го затворят при теб и останалите негодници?

— Какво ли не.

Нова пауза.

— Не говори много като за човек с прякор Дружелюбния.

— И аз това си помислих, като се запознахме — отвърна Саджаам. — Предполагам, че прякорът е даден с ирония.

— Ирония ли? В затвора?

— В затвора попадат всякакви хора. Някои от нас дори имат чувство за хумор.

— Щом казваш. Трябва ми и малко хъск.

— За теб? Мислех, че е повече в стила на брат ти. За какво пък ти е хъск?

— Откога започна да разпитваш клиентите си, старче?

— Права си. — Той извади нещо от джоба си и й го подхвърли. Жената го улови във въздуха.

— Ако ми трябва още нещо, ще те уведомя.

— Нямам търпение! Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш, Монцаро. — Саджаам се обърна. — Някой ден ще ме затриеш.

Тръпката му препречи пътя.

— Върни ми ножа. — Не беше разбрал много от казаното, но знаеше, че се е замесил в нещо мътно и кърваво. Най-вероятно щеше да има нужда от добро оръжие.

— С удоволствие. — Саджаам тикна дръжката в ръката му. — На твое място бих си намерил по-голямо оръжие, ако възнамеряваш да останеш с нея. — Огледа ги и бавно поклати глава. — И вие, тримата герои, ще убиете херцог Орсо? Когато ви заловят, ми направете услуга. Умрете бързо и не издавайте името ми. — След тази жизнерадостна мисъл старецът изчезна в нощта.

Тръпката се обърна и видя, че жената, Муркато, го гледа в очите.

— Ами ти? Рибарството е скапан занаят. Почти толкова, колкото земеделието, но мирише по-гадно. — Тя протегна ръката с ръкавицата и среброто проблесна в мрака. — Имам нужда от още хора. Искаш ли си монетата? Или предпочиташ още петдесет?

Тръпката се намръщи, взрян в бляскавия метал. Всъщност беше убивал хора и за по-малко. Битки, вражди, дуели, при всякакви условия. Но тогава имаше причини. Не винаги добри, но все нещо, което да го оправдае. Никога не беше извършвал хладнокръвно убийство за пари.

— Този мъж, който ще убием… какво е направил?

— Ще ти докара петдесет монети. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен.

Тя се намръщи продължително. Този прям поглед вече го изнервяше по някакъв начин.

— А, значи си един от онези?

— От кои?

— Онези хора, които се нуждаят от причина. От извинение. Вие сте опасни негодници. Непредсказуеми. — Тя сви рамене. — Но щом питаш. Той уби брат ми.

Тръпката примигна. Думите й го върнаха в онзи ден, при това по-ярко, отколкото го помнеше. Пребледнялото лице на баща му. Вестта, че брат му е убит, след като му е била обещана милост. Как със сълзи в очите се закле да отмъсти. Клетва, която накрая бе престъпил, понеже реши да зареже кръвопролитията и да стане по-добър човек.

И сега тази жена се бе появила отникъде и му предлагаше шанс. „Той уби брат ми“. Може би щеше да откаже, при всяка друга причина. А може би просто му трябваха парите.

— Майната му — каза Тръпката. — Съгласен съм.

Заровете показваха шест и едно. Най-голямата цифра и най-малката. Добро определение за живота на Дружелюбния. От най-ниското стъпало до висините на триумфа. И обратно.

Шест и едно прави седем. На седем години Дружелюбния бе извършил първото си престъпление. Но чак шест години по-късно го хванаха за първи път и получи първата си присъда. Тогава за пръв път написаха името му в голямата книга и го пратиха в Убежището. Беше откраднал, но не помнеше вече какво. Също така не помнеше и защо. Родителите му работеха усърдно, за да му осигурят всичко необходимо. Въпреки това бе откраднал. Може би някои мъже се раждаха, за да вършат злини. Поне съдиите му бяха казали така.