Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Нищо, което да ти създаде проблем. — Успя да зърне крайчеца на усмивката й под качулката. — Може би имам работа за теб.

Голяма чиния с месо и зеленчуци, с някакъв сос. Може би беше добро, може би не. Тръпката беше твърде зает да се тъпче, за да прецени. Сигурно приличаше на животно, с двуседмична брада и мърляв от спането по праговете на къщите. Но вече беше преминал границата и не му пукаше.

Жената не си беше махнала качулката, въпреки че бяха на закрито. Беше се настанила в сенките, с гръб към стената. Когато някой минеше наблизо, навеждаше глава и катраненочерната коса се спускаше по бузата й. Все пак бе успял да зърне лицето й в редките моменти, когато откъсваше лице от храната, и реши, че е красиво.

Силно, със здрави кости и остра брадичка, дълъг врат, по който се виждаха сините вени. Реши, че е опасна, макар че това бе очевидно от хладнокръвието, с което бе пронизала мъжа в уличката. Нещо в присвитите й очи го притесняваше. Жената го гледаше хладно и спокойно, сякаш вече му бе взела мярката и знаеше какво би направил. По-добре от самия него. На бузата й имаше три белега, които още се възстановяваха. Дясната й ръка беше с ръкавица и тя почти не я използваше. Освен това, докато идваха насам, бе забелязал, че куца. Може би беше замесена в нещо съмнително, но Тръпката нямаше толкова приятели, че да си позволи да избира. В този момент всеки, който го нахранеше, можеше да разчита на лоялността му.

Жената го наблюдаваше как яде.

— Гладен си, а?

— Доста.

— Далеч от дома?

— Доста.

— Имал си лош късмет?

— Повече, отколкото ми се полага. Но и направих някои лоши избори.

— Двете вървят заедно.

— Факт. — Той пусна ножа и лъжицата в празната чиния. — Трябваше да мисля повече. Отопи остатъците от соса с последното парче хляб. — Но винаги съм бил най-лошият си враг. — Двамата се спогледаха мълчаливо. — Не ми каза името си.

— Да.

— Така ли ще я караме?

— Нали аз плащам? Ще караме, както аз кажа.

— Ти ли плащаш? Един приятел… — Тръпката прочисти гърло, замисли се дали Восула въобще може да се брои за приятел. — Един познат ми каза да не очаквам нищо безплатно в Стирия.

— Добър съвет. Искам да свършиш нещо.

Тръпката облиза вътрешността на устата си и усети кисел вкус. Имаше дълг към тази жена и не беше сигурен как ще го изплати. Така като гледаше, можеше да му струва доста скъпо.

— Какво искаш?

— Първо да се изкъпеш. Никой няма да се занимава с теб в това състояние.

Гладът и студът си бяха заминали и оставяха мъничко пространство за срам.

— Ако щеш вярвай, но и аз предпочитам да не мириша. Все още имам малко скапана гордост.

— Браво. Сигурно нямаш търпение да се измиеш.

Той раздвижи притеснено рамене. Имаше чувството, че нагазва във вода, без да знае колко е дълбока.

— А след това?

— Лесна работа. Трябва да отидеш в една пушалня и да намериш един мъж, казва се Саджаам. Ще кажеш, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. След това ще го доведеш при мен.

— Защо не го направиш сама?

— Защото аз ти плащам, глупако. — В ръката с ръкавицата се появи монета. Среброто отразяваше светлината на огъня, а на монетата бяха изобразени везни. — Като ми доведеш Саджаам, ще я получиш. Ако още искаш риба, ще може да си купиш цяло буре.

Тръпката се намръщи. Красива жена, която се появява от нищото, спасява му живота и отправя такава примамлива оферта? Никога не беше имал подобен късмет. Храната само му бе напомнила колко обича да яде.

— Ще го направя.

— Браво. А може да направиш още нещо и да изкараш петдесет.

— Петдесет? — изквака Тръпката. — Шегуваш ли се?

— Да виждаш да се смея? Петдесет и ако все още искаш риба, ще може да си купиш лодка, че даже ще ти остане и за по-свестни дрехи. Какво ще кажеш?

Той погледна малко засрамено окъсаното си палто. С толкова пари можеше да хване следващия кораб за Уфрит и да рита кльощавия задник на Восула от единия край на града до другия. Мечта, която от известно време беше единствената му утеха.

— Какво ще поискаш за петдесет?

— Не много. Отиваш в пушалнята и намираш Саджаам. Казваш му, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. Водиш го при мен. — Направи пауза. — След това ще ми помогнеш да убия един човек.

Ако трябваше да бъде честен, това не го изненада. Имаше само един занаят, в който бе достатъчно добър. Само една работа, за която някой би му платил петдесет монети. Беше дошъл тук, за да стане по-добър човек. Но Кучето беше прав. Щом веднъж си окървавиш ръцете, не е лесно да ги почистиш.