Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Питай го сам. Не съм тук да си играем на въпроси. Никомо настоява да се срещнете на обичайното място. Това е. Ставай от дебелия си черен задник, преди да съм загубил търпение.

Настана продължителна и грозна пауза, докато всички осмисляха думите му.

— Харесва ми — изръмжа Саджаам и се обърна към един от главорезите си. — Ти какво мислиш.

— Става, стига да ти се нрави подобен стил.

— В някои случаи. Големи приказки и наперено мъжкарство. Ако е твърде често, дразни, но в малки количества е забавно. Значи Никомо настоява да се срещнем, така ли?

— Така — отвърна Тръпката. Нямаше избор и реши да се остави на течението, с надеждата, че ще се измъкне невредим.

— Ами добре. — Старецът хвърли картите си и бавно стана. — Нека се знае, че старият Саджаам винаги си плаща дълговете. Щом Никомо иска среща… да вървим. — Натика ножа на Тръпката под колана си. — Това все пак ще го задържа. Поне за момента.

Когато пристигнаха на мястото, което му бе посочила жената, беше доста късно. Запуснатата градина беше тъмна като изба и не се виждаше жива душа. Само разпокъсани плакати със стари новини по тухлените стени.

— Е? — озъби се Саджаам. — Къде е Коска?

— Каза, че щяла да е тук — отвърна Тръпката.

— Щяла? — Ръката на стареца се стрелна към ножа. — Жена? Какво, по дяволите…

— Тук съм, стари заднико. — Жената излезе иззад едно дърво, пристъпи към тях и си свали качулката. Тръпката успя да я огледа по-добре. Беше по-красива, отколкото предполагаше, и изглеждаше корава. Много красива и много корава, с червеникав белег на врата, какъвто се появява при обесените. Беше намръщена — със събрани вежди, стиснати устни и присвити очи, вперени напред. Все едно беше решила да пробие стена с глава, без да се притеснява за резултата.

Лицето на Саджаам се отпусна като подгизнала риза.

— Жива си.

— А ти си все така схватлив.

— Но аз чух…

— Не.

Възрастният мъж успя да се окопити доста бързо.

— Не трябва да стоиш в Талинс, Муркато. Трябва да си на сто мили оттук. И най-вече, трябва да си на сто мили от мен. — Изпсува на някакъв непознат за Тръпката език и вдигна очи към тъмното небе. — Боже, боже, защо не ми позволяваш да водя почтен живот?

— Защото нямаш толкова кураж — изсумтя жената. — Освен това обичаш парите прекалено много.

— За съжаление това е вярно. — Говореха като стари приятели, но Саджаам не изпускаше дръжката на ножа. — Какво искаш?

— Да ми помогнеш да убия няколко души.

— Касапина на Каприл има нужда от помощ за убийства? Става, стига да не са много близки до херцог Орсо…

— Той ще е последен.

— Откачена кучка. — Саджаам бавно поклати глава. — О, как обичаш да ме тормозиш, Монцаро. Винаги си обичала да ни тормозиш. Никога няма да успееш. Дори да дочакаш слънцето да угасне, пак няма да успееш.

— Ами ако успея? Не ми казвай, че това не е най-скъпата ти мечта през тези години.

— Тези години, през които убиваше и палеше из цяла Стирия в негово име ли? Когато получаваше пари и заповеди и му ближеше задника като пале, зарадвано от голям кокал? За тези години ли говориш? Не помня тогава да си опитвала да ме утешиш.

— Той уби Бена.

— Така ли? Според плакатите са го направили агентите на херцог Рогонт. — Саджаам посочи старите постери на стената. Лица на мъж и жена. Тръпката осъзна, че женското лице е нейното, и почувства спазъм в корема. — Казаха, че сте убити от Лигата на Осемте. Всички бяха много разстроени.

— Не ми е до шеги, Саджаам.

— Кога ли ти е било? Но това не е шега. Ти беше герой за тукашните хора. Така те наричат, когато избиеш толкова народ, че определението убиец ти отеснее. Орсо изнесе голяма реч как трябвало да се борим още по-здраво, за да отмъстим за вас, и всички се просълзиха. Съжалявам за Бена. Винаги съм харесвал хлапето. Но успях да се помиря с моите дяволи. Трябва да сториш същото.

— Мъртвите могат да прощават. Мъртвите могат да бъдат опростени. Останалите си имаме по-добра работа. Имам нужда от помощта ти и ти си ми задължен. Плащай, копеле.

Двамата се изгледаха продължително. След това старецът въздъхна дълбоко.

— Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш. Какво ти трябва?

— Насочване в правилната посока. Няколко запознанства. Нали с това се занимаваш напоследък?

— Познавам някои хора.

— Освен това ми трябва човек със здрава ръка и хладен ум. Човек, който няма да се разстрои от кръвопролитие.

Саджаам се замисли. След това се обърна през рамо и подвикна: