Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Благодаря, приятел — каза мъжът и започна да гризе лакомо.

— Няма нищо — отвърна Тръпката, въпреки че бе цепил дърва няколко часа, за да го заработи. Сериозна и болезнена работа, в интерес на истината. Останалите го загледаха с широки очи, като гладни палета. Той разпери ръце. — Ако имах хляб за всички, защо щях да съм тука, по дяволите?

Мъжете се обърнаха с мърморене. Тръпката шмръкна малко студени сополи и ги изплю. Наред с твърдия хляб това бе единственото, минаващо през устата му тази сутрин, при това в погрешна посока. Беше пристигнал с пълна кесия, усмихнато лице и множество надежди. Десет седмици в Стирия и от трите неща бяха останали жалки остатъци.

Восула казваше, че жителите на Талинс са дружелюбни и посрещат чужденците като скъпи гости. Дотук беше срещнал само неприязън, а хората бяха готови на всякакви мръсни трикове, за да отнемат парите му. Тук не раздаваха втори шанс по улиците. Не повече, отколкото в Севера.

Една лодка пристана на кея и рибарите се размърдаха, засуетиха се с въжетата и запсуваха платното. Тръпката усети как тълпата несретници се раздвижи — надяваха се, че може да има работа за някого. Дори самият той почувства лека надежда и въпреки че я потисна, се надигна на пръсти с очакване.

Мрежите с риба бяха изкарани на кея, мърдащо сребро на фона на воднистото слънце. Риболовът беше добра и честна професия. Живот сред солените пръски, без лоши думи, мъжете се бореха с вятъра и вадеха заслужена награда от морето. Благородна работа, каза си Тръпката, въпреки миризмата. В този момент всяка възможна работа му изглеждаше благородна.

Един вехт като пътна табела мъж скочи наперено от лодката и тръгна към бедняците, които се размърдаха с надеждата да му хванат окото. Тръпката реши, че е капитанът.

— Трябват ми двама — каза той и повдигна вехтата си шапка, за да огледа окаяните лица. — Ти и ти.

Естествено Тръпката не беше от избраните. Наведе глава, заедно с останалите, докато гледаше как двамата късметлии отиват към лодката. Единият беше копелето, на което бе дал хляб. Дори не се огледа, камо ли да се застъпи пред капитана за него. Брат му казваше, че това, което даваш, те прави мъж, но определено само това, което получаваш, можеше да те спаси от глада.

— Майната му — каза Тръпката и тръгна след тях, мина между рибарите, които разпределяха улова си във ведра и ръчни колички, опита да докара максимално приветлива усмивка и се приближи към капитана, който се мотаеше по палубата.

— Много хубава лодка — започна той, въпреки че беше лайняно пробито корито, доколкото виждаше.

— Аха.

— Бихте ли ме взели?

— Теб ли? Какво разбираш от риба?

Тръпката разбираше от брадва, меч, копие и щит. Беше водил щурмове и удържал строя из целия Север. Беше получил няколко лоши рани и нанесъл доста повече. Но беше решил да стане по-добър човек и стискаше тази идея като удавник.

— Като малък често ловях риба. С баща ми, на езерото. — Спомни си как пръстите на краката му се ровеха в камъчетата на брега. Как слънцето блестеше по водата. Спомни си усмивките на баща си и брат си.

Но капитанът не беше настроен носталгично.

— Езеро ли? Ние се занимаваме с морски риболов, момче.

— Трябва да призная, че нямам опит с морския риболов.

— Тогава защо ми губиш времето? Мога да намеря много рибари с десетки години опит. — Капитанът махна към тълпата на кея, която по-скоро имаше десетки години опит по долнопробните кръчми. — Защо да вземам на работа някакъв северен просяк?

— Ще работя здраво. Просто имах лош късмет и моля за шанс.

— Всички сме така, но не знам защо занимаваш точно мен.

— Просто искам шанс…

— Махай се от лодката ми, бледо копеле! — Мъжът вдигна някаква пръчка от палубата и пристъпи напред, сякаш плашеше куче. — Слизай и си вземи лошия късмет с теб!

— Може и да не разбирам от риболов, но винаги съм имал талант да наранявам хората. По-добре пусни пръчката, преди да те накарам да я глътнеш. — Тръпката добави поглед към предупреждението. Убийствен поглед, право от Севера. Капитанът потрепери, но спря и заръмжа. След това хвърли пръчката, обърна се и се развика на хората си.

Тръпката сви рамене и тръгна, без да поглежда назад. Зави по някаква уличка, покрай окъсаните афиши, залепени на стената. Сви се в сянката между скупчените къщи и звуците от пристанището останаха зад него. Същата история като при ковачите и пекарите, както и с всички останали проклети занаяти в този проклет град. Само един обущар се бе отнесъл с него по-човешки, до един момент, след което му каза да си го начука.