Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Несъмнено много жалък момент.

Ревеше като бебе. Безпомощна и отчаяна. Хлипането караше осакатеното й тяло да се тресе. Не помнеше кога е плакала за последно. Може би никога. Едно време Бена ревеше и за двамата. Сега цялата болка и страх от изминалите мрачни години връхлетя изкривеното й лице. Лежеше в калта и се измъчваше с всичко, което бе загубила. Бена беше мъртъв и всичко хубаво в нея си беше отишло с него. Начинът, по който се разсмиваха един друг. Разбирателството, дошло от преживените трудности. Той беше дом, семейство, приятел и нещо повече, всичко това унищожено завинаги. Угасено безгрижно, като евтина свещ. Ръката й беше осакатена. Тя я притисна към гърдите си. Начинът, по който вадеше меч, пишеше и се здрависваше — всичко това премазано от ботуша на Гоба. Походката, тичането и ездата — разбити в пропастта под балкона на Орсо. Мястото, което си беше извоювала през последните години с кръв и пот, изчезнало като дим. Всичко, за което работеше, мечтаеше и се надяваше.

Мъртво.

Успя да вдигне панталоните заедно с листа от изгнилата шума и непохватно закопча колана. Още няколко изхлипвания, след което изсекна носа си и го обърса със студена ръка. Предишният й живот беше изчезнал. Предишната жена бе мъртва. Това, което бяха пречупили, нямаше да зарасне.

Но вече нямаше смисъл да плаче.

Тя коленичи в калта, мълчалива и трепереща в мрака. Тези неща не бяха изчезнали, те й бяха отнети. Брат й не беше просто мъртъв, а убит. Заклан като животно. Монца стисна кривите си пръсти в треперещ юмрук.

— Ще ги убия.

Представи си лицата им, едно по едно. Гоба, дебелото прасе, спотайващо се в сенките. „Жалко за хубавото тяло“. Лицето й се разкриви, когато видя как ботушът му се стоварва върху ръката й и усети пукането на костите. Мотис, банкерът, чиито студени очи се взираха в трупа на брат й. Сякаш му причиняваше дискомфорт. Верния Карпи. Мъж, който беше пътувал, споделял храна и воювал заедно с нея дълги години. „Наистина съжалявам“. Видя как ръката му се дърпа назад, готова да я промуши, усети гъделичкането на раната и я натисна с пръсти, докато не запари от болка.

— Ще ги избия.

Ганмарк. С мекото уморено лице. Потръпна, когато видя как мечът му пронизва Бена. „Готово“. Принц Арио, излегнат на стола с вино в ръка. Ножът му бе пронизал Бена във врата и кръвта бе бликнала изпод пръстите на брат й. Припомни си всеки детайл, всяка казана дума. Фоскар. „Няма да участвам в това“. Но това не променяше нищо.

— Ще ги избия всичките.

И накрая Орсо. Орсо, за когото се бе сражавала и убивала. Великият херцог Орсо, лорд на Талинс, който се бе обърнал срещу нея заради слух. Човекът, убил брат й и осакатил нея, за нищо. От страх, че ще заемат мястото му. Зъбите й бяха стиснати толкова силно, че челюстта я болеше. Усети бащинската му ръка на рамото си и плътта й потръпна. Видя усмивката му и гласът му отекна в бучащата й глава.

„Какво щях да правя без теб?“

Седем души.

Тя се надигна, прехапа изтръпналата си устна и тръгна през тъмната гора. Водата се стичаше по подгизналата коса и лицето й. Болката гризеше краката, ребрата, черепа и ръката й, но тя продължаваше да върви.

— Ще ги убия… ще ги убия… ще ги убия…

Поне едно беше ясно. Беше приключила със сълзите.

Пътеката беше обрасла и почти не се различаваше. Клоните ръчкаха изтерзаното тяло на Монца. Трънаците деряха болните й крака. Тя се промъкна през една дупка в плета и погледна намръщено мястото, където се бе родила. Де да имаше способността да накара почвата да ражда реколта едно време, както сега раждаше бурени и трънаци. Горната нива беше пустош. Долната — абсолютно непроходим къпинак. Останките от къщата се взираха тъжно в нея и тя им отвърна със същото.

Явно и двете бяха понесли сериозен ритник от времето.

Приклекна и стисна зъби, когато измъчените мускули се опънаха над потрошените кости. Заслуша чуруликането на птичките и загледа как вятърът си играе с треволяка. Изчака, докато се убеди, че мястото е напълно изоставено, както изглеждаше. След това закуцука към сградите. От къщата, където бе починал баща й, стояха само стените и няколко изгнили греди. Беше толкова схлупена, че почти не можеше да повярва как някога са живели тук. Тя и баща й, и Бена също. Обърна глава и се изплю на сухата земя. Не беше тук за сладникави спомени. Беше дошла за отмъщение.

Лопатата беше на същото място, където я бяха оставили преди две години. Дори не бе ръждясала под боклуците в порутената плевня. Трийсет крачки към дърветата. С мъка си представи колко лесно ги бе извървяла тогава, докато се клатушкаше през бурените, а лопатата се влачеше зад нея. Навлезе в горичката, като се мръщеше на всяка крачка, пречупените лъчи на слънцето танцуваха по листата в приближаващата вечер.