Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Бена? — Монца все още беше замаяна. Опита да раздвижи единия си глезен и болката мигновено я върна в реалността, изкриви лицето й в гримаса.

— Още ли те боли? Може би имам начин да повдигна духа ти. — Мъжът потърка ръце. — Вече извадих всички конци от шевовете.

— Колко време спах?

— Няколко часа.

— А преди това?

— Почти три месеца. — Тя го изгледа вцепенено. — Цяла есен и част от зимата. Наближава новата година. Чудесно време за ново начало. Цяло чудо е, че изобщо се събуди. Раните ти бяха… Е, мисля, че ще останеш доволна от работата ми. Аз със сигурност съм доволен.

Взе една мърлява възглавница от пейката и надигна главата й с грацията на касапин, разфасоващ убито животно. Нагласи брадичката й така, че да може да гледа надолу към себе си. Нямаше избор. Тялото й беше покрито със сиво одеяло и пристегнато с три каиша, през гърдите, бедрата и глезените.

— Каишите са за твоя безопасност. За да не паднеш насън. — Внезапно се засмя. — Не искаме да си счупиш нещо, нали? Ха-ха! Не искаме да си счупиш нещо. — Махна колана през гърдите и хвана одеялото, а тя гледаше надолу, с отчаяно желание да види какво се е случило и едновременно с не по-малко нежелание.

Домакинът отметна завивката с жест, като продавач, показващ най-скъпата си стока.

Монца едва позна тялото си. Беше гола, бледата й кожа беше обтегната като пергамент над стърчащите кокали, изпъстрена с черни, кафяви, лилави и жълти синини. Очите й пробягаха по изтерзаната плът, докато опитваше да осмисли видяното. Беше покрита с червени белези. Розова плът, обсипана с точки от наскоро извадените шевове. Имаше четири, извити един над друг, следващи извивката на ребрата й. Още по-криви през бедрата, надолу по краката и дясната ръка.

Започна да трепери. Този транжиран труп не можеше да е нейното тяло. Дъхът й се накъса и потрошеният гръден кош започна да трепери.

— Ах… аах.

— Знам! Впечатляващо, нали? — Мъжът се наведе над нея и прокара ръка по червените белези по гърдите й. — Ребрата и гръдната кост бяха бая потрошени. Трябваше да направя няколко разреза, за да ги оправя, както и да помогна на дроба. Опитах да режа минимално, но както виждаш, раните бяха…

— Аах…

— Много съм горд с лявото бедро. — Той посочи червения зигзаг, започващ от хлътналия корем и свършващ от вътрешната страна на бедрото, ограден от редиците червени точки. — За съжаление тази бедрена кост се беше строшила. — Мъжът цъкна с език. — Това мъничко скъси крака ти, но за късмет другият пищял също беше счупен и успях да извадя малко парченце, за да компенсирам. — Намръщи се и събра коленете й, но щом ги пусна, те мигновено се върнаха в предишното си положение. — Едното коляно е малко по-високо от другото и вече няма да си така висока, но все пак…

— Ъъх.

— Вече са оправени. — Той се усмихна и заопипва нежно краката й, от бедрата до отеклите глезени. Монца го наблюдаваше как я докосва, като готвач, пълнещ пуйка, и не усещаше почти нищо. — Всичко е наред и винтовете са извадени. Повярвай ми, цяло чудо е. Ако глупаците от академията можеха да видят това, нямаше да се смеят. Дори старият ми учител щеше…

— Ъ-ъх. — Тя бавно надигна дясната си ръка — по-точно треперещото парче месо, с което свършваше ръката й. Беше разкривена и имаше грозен белег, от жицата на Гоба. Пръстите бяха извити като корени, а кутрето стърчеше под странен ъгъл. Монца процеди дъх пред стиснати зъби и опита да свие юмрук. Пръстите се мръднаха едва-едва, а болката надигна горчива жлъчка в гърлото й.

— Направих, каквото можах. Костите там са много малки и сухожилията на пръстите бяха скъсани. — Домакинът изглеждаше разочарован. — Сега си ужасена, разбира се. Белезите ще избледнеят… поне повечето. Но като се има предвид падането. Е, добре. — Лулата с хъск се спусна над нея и тя я захапа стръвно. Стисна я със зъби, сякаш тя бе единствената й надежда. Както и беше.

Той отчупи парченце хляб, трошица всъщност, все едно щеше да храни гълъб. Монца го наблюдаваше, устата й се пълнеше с горчива слюнка. Глад или гадене, нямаше голямо значение. Взе залчето непохватно, вдигна го към устните си — лявата й ръка трепереше от усилието — и го лапна.

Сякаш дъвчеше натрошени стъкла.

— Бавно — промърмори мъжът. — Съвсем бавно. Откакто падна, не си яла нищо освен мляко и подсладена вода.

Залчето заседна в гърлото й и тя потрепери. Стомахът й се сви болезнено на мястото, където я бе наръгал Верния.

— Пий. — Той плъзна нежно, но твърдо ръка под черепа й, надигна я и допря бутилката с вода до устните й. Монца преглътна, след това отново и изви очи към пръстите му. Усещаше непознати издутини отстрани на главата си. — Наложи се да отстраня няколко парчета от черепа ти. На тяхно място поставих монети.