Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Щрак.

Тя замръзна и тишината сякаш прободе ушите й. След това се чу стърженето на ключ в ключалка. Монца се размърда панически. Болката захапа всичките й мускули, кръвта запулсира зад очите й, надебелелият език се оплете в зъбите, за да заглуши писъка. Вратата се отвори и затвори с трясък. По дъсчения под зашушнаха едва доловими стъпки, всяка от които изпращаше панически импулс в гърлото й. Над нея се надвеси сянка — огромна, изкривена, чудовищна. Тя извъртя очи и безпомощно зачака най-лошото.

Фигурата мина покрай нея и се насочи към високия шкаф. Мъж, среден на ръст, с къса светла коса. Изкривената сянка бе причинена от чувала на рамото му. Мъжът си тананикаше тиха мелодия, докато подреждаше предметите от чувала, така че да гледат право напред.

Като за чудовище изглеждаше доста нормален, с мания към подробностите.

Затвори внимателно вратите, сгъна два пъти чувала и го пъхна под шкафа. Съблече вехтото си палто, закачи го на един пирон и го изтупа с длан. След това се обърна и замръзна. Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, изпъкнали скули и трескав поглед.

Двамата се спогледаха за момент, очевидно еднакво стреснати. След това безцветните му устни се извиха в подобие на усмивка.

— Будна си!

— Кой си ти? — Гласът й стържеше ужасяващо.

— Името ми не е от значение. — Мъжът говореше с лек съюзен акцент. — Достатъчно е да знаеш, че се занимавам с медицинските науки.

— Лечител?

— Наред с други неща. Както може би си забелязала, основният ми интерес са костите. Затова съм изключително доволен, че ти… попадна в моя живот. — Усмихна се отново, но усмивката му беше като на череп, така и не стигаше до очите.

— Как… — Монца трябваше да се бори за всяка дума. Челюстта й беше като ръждясала панта. Все едно опитваше да говори с лайно в устата. Вкусът също допринасяше за тази представа. — Как попаднах тук?

— Имам нужда от тела за изследванията си. Понякога ги намирам на мястото, където те открих. Но досега не бях попадал на оцелял. Бих казал, че си невероятна късметлийка. — Замисли се за момент. — Е, сигурно щеше да е по-късметлийско въобще да не падаш, но все пак…

— Къде е брат ми? Къде е Бена?

— Бена ли?

Спомените се върнаха мигновено. Кръвта, пръскаща през свитите пръсти на брат й. Дългото острие, потъващо в гърдите му, докато тя гледаше безпомощно. Отпуснатото му, обагрено в алено лице.

Нададе прегракнал писък и се разтресе. Агонията се понесе по цялото й тяло и я накара да се гърчи още по-силно, но каишите бяха стегнати. Домакинът наблюдаваше терзанията й с безизразно лице. Монца продължи да стене, от устата й потече слюнка. Болката ставаше все по-силна, обгръщаше я отвсякъде.

— Гневът не е решение.

Тя само изръмжа. Накъсаният й дъх едва излизаше през стиснатите зъби.

— Предполагам, че те боли ужасно. — Мъжът отвори шкафа и извади дълга лула. — На твое място бих опитал да свикна. — Отиде до огнището и извади въглен с металните щипки. — Боя се, че болката ще се превърне в един от постоянните ти спътници.

Приближи мундщука до устата й. Беше виждала достатъчно пушачи на хъск. Отпуснати и безжизнени, интересуващи се само от следващата доза. Хъскът беше като милостта. За слабите. За страхливците.

Мъжът отново се усмихна мъртвешки.

— Това ще ти помогне.

Всеки може да се превърне в страхливец при достатъчно болка.

Пушекът изгори дробовете й и накара наранените й ребра да се разтресат. Всяко задавяне изпращаше вълни от болка чак до пръстите на ръцете. Тя изстена с разкривено лице, но гърченето й беше отслабнало. Още едно изкашляне и застина неподвижно. Най-лошото от болката беше изчезнало. Както и страхът и паниката. Всичко започна да се топи бавно. Меко, топло, удобно. Някой изстена дълго и продължително. Може би тя. Почувства как по бузата й потича сълза.

— Още? — Този път задържа дима и след това го издуха в блещукащ облак. Дъхът й се забави и бученето в главата намаля до нежно потръпване.

— Още? — Гласът се стелеше над нея като вълни по полегат бряг. Костите се бяха размазали в топла светлина. Въглените се превърнаха в скъпоценни камъни, искрящи в най-различни цветове. Болката беше намаляла съвсем и вече не бе от значение. Нищо нямаше значение. Клепачите й трептяха с наслада и полека се затвориха. Пред очите й пробягваха разноцветни мозайки. Тя се отпусна в топлото море, сладникаво ароматно…

— Събуди ли се? — Лицето му изплува на фокус, бледо и отпуснато като бяло знаме в ръцете на победен. — Трябва да призная, че се притесних. Принципно не очаквах да оцелееш, но след като успя, щеше да е срамота…