Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Монца надигна глава с усилие.

— Оближи ми задника, педераст. — Не особено умен отговор, но пък от сърце.

— Няма никакво злато — ядоса се Верния. — Нали ти казах бе, прасе!

— Тук има. — Гоба смъкна един по един пръстените от пулсиращите й пръсти, които бяха полилавели и вече се подуваха като наденици. — Нелош камък — каза той, докато прибираше рубина. — Жалко за хубавото тяло. Защо не ми дадете момент с нея? Един момент ще е достатъчен.

— Скоростта не винаги е повод за хвалене — изкикоти се принц Арио.

— О, за бога! — извика Орсо. — Не сме животни. Хвърлете я от терасата, и толкоз. Закъснявам за закуска.

Главата й се люшкаше, докато я носеха. Слънчевата светлина я заслепи. Повдигнаха я, ботушите й изстъргаха по мрамора. Видя синьото небе. Вече лежеше на парапета. Дишането й беше накъсано. Опита се да ги изрита. Тялото й напразно се бореше да остане жива.

— Нека да я наръгам за по-сигурно — чу се гласът на Ганмарк.

— Колко по-сигурно? — Успя да види измъченото лице на Орсо през окървавената коса пред очите си. — Надявам се, че разбираш. Прадядо ми е бил наемник. Човек от простолюдието, взел властта благодарение на острия си ум и меч. Не мога да позволя друг наемник да вземе властта в Талинс.

Тя искаше да се изплюе в лицето му, но успя да изкара само кървава слюнка по брадичката си.

— Майната ти…

В следващия миг полетя.

Разкъсаната й риза заплющя около потръпващото тяло. Преобръщаше се и светът се въртеше около нея. Синьо небе с рехави облаци, черни кули на планинския склон, сиви скали, жълто-зелени дървета и блестяща река, синьо небе с рехави облаци, отново и отново, все по-бързо.

Студеният вятър рошеше косата й, свистеше в ушите и между зъбите заедно с накъсания й дъх. Вече виждаше всяко дърво, всеки клон, всяко листо. Протягаха се към нея. Отвори уста да запищи…

Клоните се извиха под тежестта й. Един се пречупи и я превъртя. Дървесината пукаше, докато тя падаше към земята. Краката й се счупиха от собствената й тежест, рамото й се размаза в твърдата земя. Но вместо да разбие глава в скалите, тя само си строши челюстта в кървавите гърди на брат си, чието тяло беше паднало в подножието на дървото.

Ето как Бена Муркато спаси живота на сестра си.

Тя отскочи от трупа, почти напълно изгубила съзнание, и се затъркаля по склона. Скали и корени я удряха, промушваха и деряха, сякаш я блъскаха със сто чука.

Прелетя през някакъв бодлив храсталак и продължи да се търкаля в облак от прахоляк и листа. Удари се в някакъв корен, който растеше над покрит с камък мъх. Претърколи се по гръб и остана да лежи неподвижно.

— Хрррх…

Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът се слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешния въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците, изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.

— Хррррх.

Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст леко потръпваше. Върхът му се допираше в одрания лакът. Предмишницата беше сгъната на две, прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.

— Хрррхрррхх.

Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си не можеше да мръдне. Усещаше как болката започва да гризе съзнанието й. С ужасяваща сила, която я премазваше, все по-тежко и по-тежко.

— Хрр… хррр…

Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и бавно запълзяха по бузата й. А тя защо не беше мъртва? Как така?

„Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро“.

— Ъхр… ххр… ррх.

„Моля те, смърт“.

Япо Муркато не казваше откъде има такъв хубав меч, но знаеше много добре как да си служи с него. Тъй като синът му беше болнав, а и с цели пет години по-малък от дъщеря му, той започна да предава уменията си на нея. Монцаро беше името на баба й по бащина линия, от времената, когато фамилията се числеше към благородниците. Майка й не го харесваше, но пък тя бе умряла при раждането на Бена, така че това нямаше значение.