Джо Абъркромби: Отмъщението на Монца

— Значи сте обсадили Борлета?

— Вече я превзехме.

Лицето на херцога се озари като на дете, празнуващо рожден ден.

— Паднали? Кантейн се е предал?

— Когато хората му разбраха за поражението на Салиер, загубиха надежда.

— Хората без надежда са опасни дори в република.

— Особено в република. Тълпата измъкна Кантейн от палата, обеси го на най-високата кула, отвори портите и се остави на милостта на Хилядата меча.

— Ха! Погубен от хората, които толкова се стараеше да опази свободни. Това е благодарността на простолюдието, нали, Монца? Кантейн трябваше да приеме моето злато навремето. И за двама ни щеше да е по-евтино.

— Хората буквално нямат търпение да станат ваши поданици. Наредих да бъдат пощадени, където е възможно.

— Милост, а?

— Милостта и страхливостта са едно и също — озъби се тя. — Но вие искате земите им, а не живота, нали? Мъртвите не могат да се подчиняват.

Орсо се усмихна.

— Защо синовете ми не могат да усвоят тези уроци? Напълно одобрявам този подход. Обесете само първенците. И побийте главата на Кантейн над портите. Нищо не окуражава покорството като добрия пример.

— Вече гние там, заедно с главите на синовете му.

— Чудесна работа! — Господарят на Талинс плесна с ръце, сякаш приказките за гниещи глави бяха прекрасна музика. — Какво стана с плячката?

Сметките бяха специалността на Бена и той пристъпи напред и извади свитък от джоба си.

— Претарашихме града, ваше превъзходителство. Всяка сграда, всеки етаж, всеки човек. Приложихме обичайните правила, по които действаме. Четвърт за мъжа, който го намери, четвърт за командира му, четвърт за генералите — той се поклони ниско и подаде свитъка — и четвърт за благородния ни работодател.

Усмивката на Орсо се разшири, докато преглеждаше цифрите.

— Одобрявам Правилото за четвъртините! Така ще ви запазя на служба още известно време. — Застана между Монца и Бена, сложи ръце на раменете им и ги поведе обратно вътре, към кръглата маса от черен мрамор, на която беше разстлана огромна карта. Ганмарк, Арио и Верния вече се бяха събрали около нея. Гоба продължаваше да се върти в сенките, скръстил ръце пред гърдите си.

— А какво става с нашите предишни приятели и сега смъртни врагове, коварните жители на Визерин?

— Нивите са опожарени почти до градските порти. — Монца показа периметъра на щетите с пръст. — Селяните са прогонени, добитъкът изклан. Херцог Салиер е изправен пред тежка зима и още по-тежка пролет.

— Ще трябва да разчита на благородния херцог Рогонт и неговите осприанци — каза Ганмарк с тънка усмивка.

Принц Арио се изхили.

— От Осприя идват само приказки и почти никаква помощ.

— Визерин ще падне догодина, ваше превъзходителство.

— И така ще изтръгнем сърцето на Лигата на Осемте.

— Короната на Стирия ще е ваша.

Споменаването на корона доразшири усмивката на Орсо.

— И трябва да благодарим на теб, Монца. Не забравям това.

— Не само на мен.

— Не бъди скромна. Бена е свършил своето, както и нашият скъп приятел генерал Ганмарк, както и Верния, но не може да отречем, че това е твоя заслуга. Твоята отдаденост, твоето упорство и устрем за действие! Трябва да получиш грандиозен триумф, като древните герои на Аулкус. Ще яздиш по улиците на Талинс, а моите поданици ще те обсипват с цветя и ще славят безбройните ти победи. — Бена се усмихваше, но Монца не можеше да го направи. Принципно нямаше вкус за подобни церемонии. — Ще ти се радват повече, отколкото някога на синовете ми. Ще те величаят повече дори от мен, своя законен господар, на когото дължат толкова много. — Усмивката на Орсо се стопи. Без нея лицето му беше уморено и кисело. — Всъщност ще те величаят дори прекалено за моя вкус.

Тя долови движението с крайчеца на окото си, инстинктивно успя да вдигне ръка и жицата се уви около китката и гърлото й.

Бена понечи да пристъпи напред.

— Мон… — Ножът на принц Арио проблесна и го прониза във врата. Ударът не беше точен и го засегна под ухото.

Орсо отстъпи внимателно от разхвърчалата се кръв. Фоскар се опули, чашата се изплъзна от пръстите му и се пръсна на пода.

Монца опита да изпищи, но през премазаното й гърло звукът излезе като квичене. Заопипва за камата с другата си ръка, но някой я спря. Верния Карпи притисна здраво китката й към тялото.

— Съжалявам — прошепна той, извади меча й и го хвърли в другия край на стаята.

Бена залитна, от устата му излезе кървава слюнка. Едната му ръка затискаше раната, през белите пръсти се процеждаше черна кръв. Другата му ръка търсеше меча, докато Арио го гледаше замръзнал. Успя да изтегли почти педя от острието, преди генерал Ганмарк да пристъпи напред и да го прониже спокойно и прецизно — един, два, три пъти. Тънкото острие влизаше и излизаше от тялото му, а единственият звук беше накъсаното му дишане. Кръвта започна да се процежда през ризата и закапа на пода. Той залитна напред и падна, полуизваденият меч издрънча в мрамора.