— Баща ти появи ли се? — попита тя.
— Да, и брат ми също. В момента се занимават с банкера си.
— Как му е настроението?
— Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?
— Аз ли да му кажа, Монца, или…
— Борлета падна. Кантейн е мъртъв.
Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.
— Кантейн беше добър човек.
Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.
— Беше враг на баща ти.
— Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наистина ли е мъртъв?
Бена изду бузи.
— Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор…
Минаха под висока арка и се озоваха в мрачен кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморния под. Покрай стените бяха наредени фигури със стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.
— Мамка му — изсъска Бена в ухото й. — Онова влечуго Ганмарк е тук.
— Остави го на мира.
— Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват…
— Добър е.
— Ако бях и наполовина мъж…
— Само че не си. Остави го.
Лицето на генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледосивите му очи бяха винаги влажни и му придаваха постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.
Ганмарк кимна вдървено на Монца.
— Генерал Муркато. — Кимна сухо на Бена. — Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?
— Дуелирам се всеки ден.
— Значи все пак ще ви направим фехтовач.
— Или дървеняк — изсумтя Бена.
— Все ще е от полза — отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. — Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.
Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.
— Как мина кампанията?
— Свърших моята работа — да пазя фланга ви от Рогонт и неговите осприанци.
— Забавил си Закъсняващия херцог? — присмя се Бена. — Сериозно предизвикателство.
— Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.
Стъпките им отекнаха под следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с множество скулптури, изобразяващи сцени от античността. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромния купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страховит вид. Орисиите, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.
Четиримата заизкачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора в редица.
— И докъде те доведоха комедийните ти таланти? — обърна се тя към Ганмарк.
— С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.
Бена присви устни.
— Имаше ли истински сражения?
— Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа…
— Генералът маневрира към нея — довърши Монца. — Успя ли да предизвикаш достатъчно смях?
— Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.
— Аз намирам време за смях — изцепи се Бена.
— Някои се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. — Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. — Забелязвам, че не се усмихваш.
— Ще се усмихвам, щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.
— Според моя опит оръжията не висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.
— Смятам, че Орсо ще те задържи — каза Бена. — Дори само за да бършеш мраморните плочи.
— Значи негово превъзходителство ще има най-чистия под в цяла Стирия — отвърна Ганмарк.
Стълбището извеждаше до висока двойна врата с резбовани лъвски глави. Пред нея обикаляше едър мъж, като предана хрътка пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.
Читать дальше