Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Трийсет крачки. Изсече тръните с ръба на лопатата, избута изгнилия дънер и започна да копае. Задачата беше трудна дори при здрави ръце и крака. Сега беше истинско мъчение, изпълнено с пот, ръмжене и стискане на зъби. Но Монца не беше от хората, които се отказват по средата, независимо от цената. „Дяволът те е обладал“. Така казваше Коска и се оказа прав. След като лично го научи по трудния начин.

Когато чу изтропването на лопатата в дърво, вече се спускаше мрак. Доизрови пръстта и издърпа металната халка с изпочупените си нокти. Напъна се и изръмжа. Капакът поддаде със скърцане и разкри черна дупка със спускаща се в нея стълба.

Монца заслиза болезнено бавно, защото нямаше желание да троши повече кокали. Заопипва в тъмното, докато не намери полицата, поизмъчи се с кремъка и огнивото, но успя да запали лампата. Светлината замъждука в тясната изба и заблестя по метала на предметите, оставени от Бена.

Той винаги обичаше да планира напред.

На ръждивите куки висяха ключове. Ключове от празни сгради в цяла Стирия. Скривалища. Лявата стена беше окичена с оръжия, дълги и къси. Монца отвори един сандък. Внимателно сгънати необличани дрехи. Съмняваше се, че ще са по мярка на осакатеното й тяло. Погали една от ризите на Бена, спомни си как беше избирал коприната за нея и мярна собствената си дясна ръка. Изрови ръкавици, изхвърли едната и натика осакатената длан в другата, мъчейки се с пръстите. Кутрето продължи да стърчи упорито.

В дъното на избата бяха складирани двайсет сандъчета. Монца изкуцука до най-близкото и вдигна капака. Златото на Хермон засия срещу нея. Купчина монети. Цяло богатство, само в това сандъче. Докосна с пръсти главата си и усети подутината на монетите. Злато. Има и по-добри приложения от това да си запушваш черепа.

Зарови пръсти в монетите. Типичното действие, когато човек намери сандък със злато. Това щеше да е нейното оръжие. Това и…

Прокара ръката с ръкавицата по полицата с оръжия. Спря се на един дълъг меч от обикновена сива стомана. Нямаше особено впечатляваща украса, но в нейните очи излъчваше някаква страховита красота. Красотата на предмет, пасващ напълно на целта, за която е създаден. Беше калвес, изкован от най-добрите ковачи на Стирия. Беше го подарила на Бена. Не че той можеше да различи добър меч от морков. Беше го носил около седмица, след което го заряза заради скъпия боклук с украсената ръкохватка.

Същият, който се опитваше да извади, когато го убиха.

Монца сви пръсти около студената дръжка и извади няколко пръста от острието — малко й беше странно да го прави с лявата ръка. Стоманата лъщеше нетърпеливо на светлината на лампата. Добрата стомана се гъне, но не се пречупва. Добрата стомана е винаги остра и готова. Добрата стомана не изпитва болка, жалост и най-вече съжаление.

Усети, че се усмихва. За първи път от месеци. Откакто жицата на Гоба се бе стегнала около гърлото й.

Отмъщение.

Студеният вятър идваше откъм морето. Или пък само хладен, в зависимост от това как си облечен. Тръпката не беше облечен никак добре. Придърпа яката на тънкото палто, макар че нямаше никаква полза. Присви очи и се намръщи при поредния силен порив. Днес определено заслужаваше прякора си. Всъщност беше така от седмици.

Спомни си как седи на топло до огъня в голямата къща в Уфрит, стомахът му пълен с месо, а главата с мечти, и разговаря с Восула за чудния град Талинс. Спомняше си го с горчивина, защото проклетият търговец с влажни очи и захаросани приказки го беше подлъгал за това кошмарно пътуване до Стирия.

Восула казваше, че в Талинс е винаги слънчево. Затова Тръпката продаде тежкото си палто, преди да тръгне. Нали не искаше да се поти? Сега, докато трепереше като есенно листо, осъзнаваше, че Восула може би е изкривил малко истината.

Гледаше как неуморните вълни блъскат кея и хвърлят ледени пръски върху прогнилите лодки. Слушаше скърцането на дъските, крясъците на гневните чайки, тракането на капаците на прозорците и мърморенето на мъжете около него. Всички се бяха скупчили на пристанището с надежда за някаква работа и изглеждаха особено жалка тълпа. Грубовати и мършави, с парцаливи дрехи и почервенели лица. Отчаяни мъже. С други думи, точно като Тръпката. Само дето те бяха родени тук. А той беше достатъчно глупав да се накисне сам.

Извади последното парче твърд хляб от вътрешния си джоб, като скъперник, кътащ съкровище. Отхапа едно късче от края, като внимаваше да не изпусне дори троха. След това зърна най-близкия мъж, който гледаше жално и облизваше пребледнели устни, въздъхна и отчупи част от хляба.