Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Орсо ще разбере! Ще разбере!

— Естествено. Когато го хвърля от собствената му тераса, ако не й по-рано.

— Няма да успееш! Той ще те убие!

— Вече опита, не помниш ли? Не му се получи.

Вените по врата на Гоба се издуха, когато опита да се измъкне, но Дружелюбния го държеше здраво.

— Не можеш да го победиш!

— Може би си прав. Ще видим. Но мога да ти кажа едно. — Монца вдигна чука. — Ти няма да разбереш.

Чукът се стовари върху кокалчетата му с леко изхрущяване. Един, два, три пъти. Всеки удар изпращаше болка нагоре по ръката на Монца. Но не толкова голяма, колкото тази на Гоба. Той викаше и трепереше, но Дружелюбния го държеше здраво; лицето му беше невъзмутимо. Телохранителят се дръпна назад и ръката му се изви странично. Монца я премаза с усмивка. Следващият удар попадна в китката, която мигновено започна да почернява.

— Изглежда по-гадно и от моята. — Тя сви рамене. — Е, когато плащаш дълг, е правилно да добавиш и прилична лихва. Дай другата му ръка.

— Не! — изпищя Гоба. — Не! Смили се над децата ми!

— Ти смили ли се над брат ми?

Чукът се стовари върху другата му ръка. Монца се целеше внимателно, внимаваше в подробностите. Връхчета. Пръсти. Кокалчета. Палец. Длан. Китка.

— Шест и шест — изсумтя Дружелюбния през болезнените стонове на Гоба.

Главата на Монца бучеше. Не беше сигурна, че го е чула добре.

— А?

— Шест пъти и шест пъти. — Бившият затворник стана и потри длани. — С чука.

— И какво? — озъби се тя, без да схваща за какво й говори.

Гоба се беше надвесил над наковалнята и ръсеше слюнка, докато неуспешно се опитваше да я помести с потрошените си ръце.

Монца се обърна към него.

— Кой ти е позволил да ставаш? — Чукът се стовари върху коляното му с трясък. Гоба се просна по гръб и опита да изпищи, но следващият удар изви крака му под неестествен ъгъл.

— Тежка работа. — Тя се намръщи от болката в рамото, когато понечи да си съблече палтото. — Пък и вече не съм така чевръста. — Нави ръкава на черната си риза и разкри дългия белег на ръката си. — Все разправяше, че знаеш как да изпотиш една жена, а, Гоба? И като се замисля, че се смеех на тези думи. — Обърса чело с опакото на ръката си. — Махни му оковите.

— Сигурна ли си? — попита Дружелюбния.

— Страх те е, че ще те ухапе по глезена ли? Искам да си поиграя. — Затворникът сви рамене и се наведе да махне оковите от китките на Гоба. Тръпката се мръщеше от сенките. — Нещо не е наред ли? — озъби му се тя.

Той предпочете да замълчи.

Гоба се затътри по лакти на пода, влачеше потрошения си крак. Издаваше някакви нечовешки стонове. Подобни на нейните, докато лежеше потрошена в подножието на Фонтецармо.

— Хррррррх.

Не беше и наполовина толкова задоволително, колкото очакваше. И това разпали гнева й. Стоновете бяха изключително дразнещи. Ръката й пулсираше от болка. Тя се усмихна насила и закуцука след него — преструваше се, че й харесва.

— Трябва да призная, че съм разочарована. Нали Орсо все се хвалеше колко корав бил телохранителят му? Сега ще видим колко си корав. Бих се обзаложила, че си по-мек от чука…

Кракът й се подхлъзна и тя изписка и се подпря с лявата ръка на тухлената пещ. Отне й един миг да осъзнае колко е нагорещена.

— Мамка му! — Залитна назад, ритна някакво ведро и си намокри крака. — По дяволите!

Наведе се над Гоба и го удари, внезапно ядосана, че се е изложила така.

— Копеле! Копеле!

Той стенеше при всеки удар на чука по ребрата му. Опита да се присвие и закачи крака й, като почти я събори върху себе си.

Монца изпищя от болка в бедрото. Удари го отстрани по главата и разпра половината му ухо. Тръпката пристъпи напред да я подхване, но тя се справи и сама. Гоба някак бе успял да се надигне и седеше с гръб към буре с вода. Ръцете му бяха станали двойни. Все едно носеше огромни лилави ръкавици.

— Моли се! — изсъска тя. — Моли се, дебело копеле!

Но Гоба само гледаше осакатените си ръце и пищеше. Остри накъсани писъци.

— Някой може да го чуе — каза Дружелюбния, макар да не даваше вид, че това го притеснява.

— Ами накарай го да млъкне.

Затворникът измъкна жица и я уви около гърлото на Гоба. Писъците стихнаха до мъчително хриптене.

Монца клекна, така че лицата им да са на едно равнище. Коленете й протестираха болезнено, докато наблюдаваше как жицата се впива в дебелия врат. Точно както бяха постъпили с нея. Белегът я сърбеше.

— Как се чувстваш? — Никой не знаеше по-добре от нея. Гоба се опули, а гушата му порозовя, почервеня и накрая премина в лилаво. Монца се надигна. — Бих казала, жалко за хубавото тяло. Само че не е.