Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Затвори очи, пое дълбоко дъх през носа, стисна здраво чука и го вдигна за удар.

— Да ме предадете и след това да ме оставите жива?

Стовари го между очите на Гоба с трясък, сякаш се сцепваше камък. Устата му се отвори широко, но не излезе никакъв звук.

— Да ме осакатите и да ме оставите жива?

Следващият удар беше в носа му и лицето му се начупи като сварено яйце. Строшеният крак затрепери неконтролируемо.

— Да убиете брат ми и да ме оставите жива?

Последният удар направо разцепи черепа. Черната кръв потече по моравата кожа. Дружелюбния отпусна жицата и Гоба се свлече настрани. Изтъркули се леко и почти грациозно и повече не помръдна.

Мъртъв. Нямаше нужда да е експерт, за да го потвърди. Монца се намръщи и с усилие отпусна пръсти. Чукът тежко падна на пода. Беше обагрен с кръв, в единия край се бе закачило парче кожа с косми.

Един мъртъв. Остават шест.

— Шест и едно — промърмори тя. Дружелюбния я изгледа опулено, не беше сигурна защо.

— Как беше? — попита Тръпката от сенките.

— Кое?

— Отмъщението. Добре ли се почувства?

Монца не беше сигурна, че чувства нещо освен болката в изгорената си ръка, другата, която още не бе зараснала напълно, краката и главата. Бена бе все така мъртъв, а тя все така осакатена. Намръщи се и не му отговори.

— Да се отърва ли от това? — Дружелюбния махна със сатъра към трупа.

— Погрижи се да не го открият.

Затворникът хвана Гоба за глезена и го помъкна към наковалнята. По пода оставаше кървава следа.

— Ще го насека. И после в канала. Плъховете ще свършат останалото.

— По-добре, отколкото заслужава. — Въпреки думите Монца усети леко призляване. Имаше нужда от лула. Както обикновено по това време всъщност. Лулата щеше да успокои нервите й. Тя извади кесията с петдесетте монети и я подхвърли на Тръпката.

Монетите издрънчаха, когато я хвана.

— Това ли е?

— Това е.

— Добре. — Мъжът направи пауза, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше какво. — Съжалявам за брат ти.

Тя погледна лицето му на светлината от лампата. Опита да го прецени. Той не знаеше нищо за нея и Орсо. На пръв поглед не разбираше от нищо. Но вече бе видяла, че може да се бие. Освен това бе отишъл при Саджаам сам, а за това се изискваше кураж. Смел мъж, може би с принципи. С гордост. Значи може би имаше и лоялност, стига да успееше да я предизвика. А лоялните мъже бяха рядкост в Стирия.

Никога не беше оставала сама задълго. Бена винаги беше до нея. Или поне зад нея.

— Съжаляваш ли?

— Да. И аз имах брат. — Той понечи да се обърне към вратата.

— Искаш ли още работа? — Монца го гледаше в очите, докато пристъпяше към него, а здравата й ръка се плъзгаше към ножа на кръста й. Той знаеше името й, както и имената на Орсо и Саджаам. Достатъчно, за да ги убият десет пъти. Не можеше да го пусне да си тръгне.

— Пак като тази ли? — Тръпката се намръщи към кървавите петна на пода.

— Убиване. Кажи го. — Монца се зачуди дали да го намушка в гърдите, под челюстта, или да го изчака да се обърне и да удари в гръб. — Ти какво очакваш? Че ще доиш кози ли?

Той поклати глава и дългата му коса се люшна.

— Може да ти прозвучи глупаво, но дойдох тук, за да стана по-добър човек. Разбирам, че си имаш причини, но за мен това определено е гигантска крачка в грешната посока.

— Още шестима.

— Не. Не. Приключих. — Сякаш опитваше сам да се убеди. — Не ме е грижа колко ще предложиш…

— Пет хиляди.

Вече беше отворил уста, но този път не каза нищо. Само я изгледа. Първо смаяно, а после умислено. Пресмяташе колко пари са това. Какво може да си позволи с тях. Монца имаше вроден талант да разпознава цената на човек. А всеки си има цена.

Тя пристъпи напред, гледаше го в очите.

— Виждам, че си добър човек. Корав също. Точно такъв ми трябва. — Очите й се стрелнаха към устата му и обратно. — Помогни ми. Имам нужда от твоята помощ, а ти от пари. Пет хиляди монети. Много по-лесно е да бъдеш добър с тази сума. Помогни ми. С толкова пари можеш да си купиш половината Север. Да станеш крал.

— Кой казва, че искам да ставам крал?

— Ако искаш, стани и кралица. Но мога да ти кажа какво няма да правиш. — Монца се наведе толкова близо, че почти дишаше в лицето му. — Няма да молиш за работа. Не е редно горд мъж да се унижава така. Все пак. — Хвърли поглед настрани. — Не мога да те принудя.

Тръпката стоеше и претегляше кесията. Но Монца вече бе пуснала ножа. Знаеше отговора му. Баяловелд беше написал: „Парите са различно нещо за всеки, но винаги хубаво“.