Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Замахна с боздугана и удари щита му. Ръката я заболя чак до рамото. Изръмжа, пробва да го наръга, но ножът удари бронята и се отплесна. Щитът я блъсна и тя залитна назад. Видя замахването на меча и беше достатъчно съобразителна, за да се наведе. Размаха безуспешно боздугана и изгуби равновесие. Мечът се вдигна.

Видя лудешката усмивка на Тръпката зад мъжа и слънцето по червеното острие на брадвата му. Оръжието разцепи бронираното рамо на войника чак до гърдите и опръска лицето на Монца с кръв. Тя отстъпи назад, избърса я с ръкав и се огледа.

Войниците наоколо бяха спрели да се сражават. Стояха до колене във водата или в седлата и се оглеждаха. Тръпката я гледаше, брадвата висеше от ръката му. Беше гол до кръста, бялата му кожа беше омазана с кръв. Покритието на окото му беше паднало и металната сфера в кухината блестеше на обедното слънце.

— Победа! — изкрещя някой. Мокра, трепереща и замаяна, Монца видя как някакъв мъж на кафяв кон в средата на реката се бе изправил на стремената и вдигаше високо блестящия си меч. — Победа!

Залитна. Тръпката пусна очуканата си брадва и я подхвана. Тя се притисна към него. Дясната й ръка около рамото му, лявата отпусната, все още стискаща боздугана, само защото не можеше да отвори пръстите си.

— Победихме — прошепна тя и усети, че се усмихва.

— Победихме. — Тръпката я стисна силно и почти я вдигна във въздуха.

— Победихме.

Коска свали далекогледа, примигна и разтърка очи. Лявото почти не виждаше, защото мижеше от около час, а другото от постоянното взиране в далекогледа.

— Това беше. — Размърда се на генералския стол. Панталоните му бяха мокри от пот и шевът се беше наврял в задника му. — Бог се усмихва на резултатите. Нали така казвате в Гуркул?

Мълчание. Ишри се бе изпарила също така незабелязано, както се появяваше. Коска се обърна на другата страна, към Дружелюбния.

— Добро представление, а, сержант?

Затворникът вдигна поглед от заровете, намръщи се към долината и не каза нищо. Навременната атака на херцог Рогонт беше запушила пробойната в линиите му.

Кавалерията бе премазала баолците и бе пробила дълбоко в талинския строй. Нещо нехарактерно за Закъсняващия херцог. Всъщност Коска беше странно доволен да види коравата ръка, или по-скоро юмрук на Монцаро Муркато зад това.

Осприанската пехота бе успяла да блокира напълно източния бряг на долния брод, след като опасността за фланга й беше напълно премахната. Новите съюзници от Сипани се бяха доближили и след кратко сражение със стъписания ариергард на Фоскар бяха на път да овладеят и западния бряг. Половината войници на Орсо, или поне тези, които не лежаха мъртви по бреговете и не отплуваха с лица надолу към океана, бяха заклещени в реката и сваляха оръжие. Останалите бягаха — разпръснати точици по зелените западни склонове на долината. Същите склонове, по които бяха марширували толкова горди, уверени в победата, само преди няколко часа. Кавалерията на Сипани, с блестящи на обедното слънце брони, обикаляше и ги довършваше.

— Всичко свърши, а, Виктус?

— Така изглежда.

— Любимата част на всички. Разгромът. — Освен ако не си на страната на губещите, разбира се. Коска гледаше бягащите по огазената трева войници и се насили да потисне потна тръпка от спомена за Афиери. — Нищо не е по-добро от един хубав разгром, а, Сесария?

— Кой би помислил? — Едрият мъж поклати бавно глава. — Рогонт победи.

— Великият херцог Рогонт наистина се оказа крайно непредсказуем и изобретателен джентълмен. — Коска се прозя и се протегна. — Допада ми. Нямам търпение да работим заедно. Може би трябва да помогнем с разтребването. — Имаше предвид претърсването на мъртвите. — Има пленници за откупване. — Или за убиване и ограбване, в зависимост от социалния статус. — Неохраняван обоз, който трябва да се плени, инак провизиите ще се развалят от топлото. — Защото щеше да бъде опожарен и разграбен, преди да го докопат.

Виктус се усмихна зъбато.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го, смели капитан Виктус, направи го. Слънцето вече започва да се спуска и е време мъжете да се раздвижат. Ще ме е срам, ако след време поетите кажат, че Хилядата меча са били в битката за Осприя… и не са направили нищо. — Коска се усмихна широко, този път искрено. — Не е ли време да хапнем?

Черния Дау казваше, че единственото по-хубаво от битка е битка и после шибане. Тръпката нямаше как да не се съгласи. И тя също. В крайна сметка го очакваше, когато той се вмъкна в тъмната стая, гола като бебе, протегната на леглото, с ръце зад главата и един дълъг гладък крак, сочещ към него.