Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Настъпилата в щаба на Рогонт след появата на съюзниците от Сипани радост се топеше, защото все повече точици от войската на Афоя се разпръскваха във всички посоки. Над тях стрелците развалиха строя и взеха да поглеждат нервно към града. Със сигурност не искаха да се запознаят отблизо с мъжете, върху които сипеха стрели през последния час.

— Ако баолците пробият, ще ударят хората ти във фланг, ще пометат строя и ще си разгромен.

Рогонт задъвка устната си.

— Сипанците са само на половин час.

— Значи ще дойдат тъкмо навреме, за да преброят труповете ни. А после и своите.

Той погледна нервно към града.

— Може би да се оттеглим зад стените…

— Няма време… Дори за толкова умел в отстъпването херцог.

Той пребледня.

— Какво да правим?

Сякаш внезапно тя започна да разбира света перфектно. Извади меча си — кавалерийски меч, който бе взела от оръжейната на Рогонт. Съвсем обикновен, тежък и смъртоносно наточен. Очите на херцога пробягаха по него.

— Аха. Това значи.

— Да. Това.

— Явно идва време, когато човек трябва да захвърли благоразумието. — Рогонт стисна зъби. — Кавалерия! След мен… — Гласът му заглъхна хрипливо.

„Силният глас на генерала струва колкото цял полк“, пишеше Фаранс.

Монца се изправи на стремената и изкрещя с цяло гърло:

— Кавалерията! Пригответе се за атака!

Щабът на херцога се размърда, благородниците заразмахваха мечове. Ездачите започнаха да оформят дълги редици, псуваха и викаха, оправяха каишките на шлемовете и смъкваха забралата. Конете пръхтяха и риеха земята с копита.

Баолците пробиваха сериозно. Промъкваха се през дупките в десния фланг на Рогонт като вълна през стена от пясък. Монца чуваше острите им бойни викове, докато пъплеха по склона, виждаше окъсаните им знамена и проблясващия метал. Стрелците започнаха да захвърлят лъковете и затичаха към града, смесвайки се с мъжете на Афоя и някои разколебани осприанци. Винаги се изумяваше колко бързо се разпада една армия, щом настъпи паника. Като ключов камък на мост. Махаш го и солидната структура става на руини за миг. Бяха на прага на такъв момент, усещаше го.

Усети и как някакъв конник застава до нея. Тръпката. Изгледа я в очите, с брадва в едната ръка, с юздите и тежкия щит в другата. Не носеше броня, беше само по риза със златни шевици на ръкавите. Онази, която му бе избрала. Ризата за Бена. Не му отиваше. Като нашийник със звънчета на бойно псе.

— Мислех, че си тръгнал към Севера.

— При всичките пари, които ми дължиш? — Окото му се плъзна към долината. — Никога не съм бягал от сражение.

— Добре. Радвам се, че си тук. — Беше вярно, поне за момента. Ако не друго, поне имаше полезния навик да й спасява живота. Извърна очи, когато погледна към нея. А и беше време да тръгват.

Рогонт вдигна меча си и обедното слънце се отрази в огледалното острие, сякаш от него излизаше огън. Точно като в приказките.

— Напред!

Конниците тръгнаха едновременно, сякаш бяха едно-единствено огромно животно. Сърцето на Монца се разтупка. Заля я гъделичкащата смес от страх и радост, че мисленето е свършило и вече остава само действието.

Баолците ги забелязаха и се опитаха трескаво да формират някакъв строй. Монца виждаше озъбените им лица в моментите, когато светът замръзваше. Дългокоси мъже с очукани ризници.

Ездачите от двете й страни наведоха пиките си и преминаха в тръс. Студеният въздух влизаше в носа на Монца, боцкаше пресъхналото й гърло и пареше в дробовете. Тя не мислеше за болката и за нуждата от хъск. Не мислеше за това, което бе направила и в което се бе провалила. Не мислеше за мъртвия си брат и за мъжете, които го бяха убили. Просто препускаше към баолците, които вече се огъваха. Бяха уморени от сражението и тичането нагоре. А връхлитащата срещу теб кавалерия наистина изнервя.

Полуформираният им строй почна да се разпада.

— Атака! — извика Рогонт. Монца изкрещя с него и чу крясъка на Тръпката, както и виковете на останалите от редицата.

Пришпори коня си и той се впусна надолу по склона в разтърсващ галоп. Копитата трополяха по земята, във въздуха се вдигаше кал и трева. Долината се люшкаше около Монца, реката се приближаваше на подскоци. Примижа срещу вятъра, очите й се напълниха със сълзи. Примигна и за момент светът се размаза, след което отново стана безпощадно ясен. Видя как баолците хвърлят оръжията си и побегнат. В следващия миг кавалерията се вряза в тях.

Вятърът свистеше в ушите й, копитата громоляха. Тя крещеше, смееше се и крещеше. Посече някакъв мъж, пропусна следващия и насмалко да падне от коня.