Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Викнете лекар! — възкликна Виктус.

— По-добре жрец. — Ишри се приближи към тях от дъното на шатрата. — Мъртъв е.

— Какво стана?

— Полковникът го прониза.

— Коя си ти, по дяволите?

— Ишри.

— Той беше много смел! — Коска нежно докосна опуленото, зинало, оцапано с кръв лице на Андич. — Истински приятел. Хвърли се пред мен и пое удара с гърдите си.

— Андич това? — Сесария не изглеждаше убеден.

— Даде живота си… за да спаси моя. — Гласът на Коска почти секна и той обърса една сълза от окото си. — Хвала на Орисиите, че сержант Дружелюбен беше толкова бърз, иначе и аз щях да съм мъртъв. — Тупна гърдите на Андич и юмрукът му изпляска по топлото, подгизнало от кръв палто. — Аз съм виновен! Аз! Вината е моя!

— Защо? — изръмжа Виктус и кимна към трупа на Риграт. — Защо го направи това копеле?

— Аз съм виновен! — изхленчи Коска. — Взех пари от Рогонт, за да не участваме в битката!

Сесария и Виктус се спогледаха.

— Взел си пари… за да не се бием?

— Огромна сума! Ще бъдат разделени по старшинство, разбира се. — Коска махна с ръка, сякаш това вече нямаше значение. — Сериозно заплащане за всеки човек в гуркулско злато.

— Злато? — избоботи Сесария и повдигна вежди, сякаш Коска бе произнесъл вълшебна дума.

— Бих го хвърлил в океана за още дори само миг с моя добър приятел! Да го чуя да говори отново! Да видя усмивката му. Но никога повече… Завинаги… — Коска свали шапката си, сложи я върху лицето на Андич и наведе глава — безмълвен.

Виктус прочисти гърлото си.

— За колко злато говорим по-точно?

— Огромно… количество. — Коска подсмръкна, раменете му потрепериха. — Колкото ни плати Орсо, за да се бием за него.

— Андич е мъртъв. Тежка цена. — Но Сесария явно вече пресмяташе ползите.

— Много тежка. Твърде тежка. — Коска бавно се надигна. — Приятели… ще се погрижите ли за погребението? Трябва да видя как се развива битката. Трябва да продължим. Заради него. Поне да не е загинал напразно.

— А парите? — попита Виктус.

Коска потупа капитаните по раменете.

— Благодарение на пазарлъка ми няма нужда да се бием. Днес Андич ще е единствената жертва от Хилядата меча. Може да се каже, че умря за всички ни. Сержант Дружелюбен! — Коска се обърна и тръгна към ярката слънчева светлина. Ишри се плъзна беззвучно до лакътя му и измърмори в ухото му:

— Страхотно представление. Трябвало е да станеш актьор, а не генерал.

— Между двете има по-малко разлики, отколкото си представяш. — Коска отиде до генералския стол и се отпусна, внезапно уморен и раздразнен. След дългите години, през които мечтаеше да отмъсти за Афиери, резултатът беше незадоволителен. Имаше ужасна нужда от питие. Посегна за манерката на Морвийр, но беше празна. Намръщи се към долината. Армията на Талинс беше ангажирана в люта битка на около половин миля по протежението на реката и очакваше помощ от Хилядата меча. Помощ, която нямаше да дойде. Талинсците бяха повече, но осприанците устояваха и дори ги натикваха в плитчините. Голямо меле, от което бродът направо преливаше от тела.

— Вие, гуркулите, мислите, че всичко си има цел, нали? — въздъхна Коска. — Че Бог има план и така нататък?

— Така казват. — Черните очи на Ишри се стрелнаха от долината към него. — Какъв мислиш, че е Божият план, генерал Коска?

— Отдавна подозирам, че основната цел на Бог е да ме дразни.

Тя се усмихна. Или поне устата й се разкриви и се видяха острите й бели зъби.

— Гняв, параноя и епичен егоцентризъм в едно изречение.

— Всички положителни качества за велик военен стратег… — Той изви глава и се намръщи към хребета зад талинските линии. — А, ето ги. Точно навреме. — Първите флагове вече се виждаха. Първите проблясващи копия. Предните части на, както изглеждаше, сериозна армия.

— Там, горе. — Показалецът на Монца — и кутрето й, разбира се — посочи към билото. Идваха още войници, на около миля-две южно от мястото, откъдето се бяха появили талинсците. Много повече войници. Явно Орсо беше запазил няколко изненади. Може би подкрепления от Съюза. Монца осмука зъбите си и се изплю. От бледи надежди към никакви. Малка стъпка, но никой не се радва да я направи. Знамената горе уловиха вятъра за момент и се развяха и тя се намръщи. Свали далекогледа, разтърка око и погледна отново. Не можеше да сбърка Раковината на Сипани.

— Сипанци? — Допреди миг най-неутралните хора на света. — Защо, по дяволите, се бият за Орсо?

— Откъде накъде за Орсо? — Рогонт се усмихваше като крадец, гепил най-тлъстата кесия в кариерата си. Разпери ръце. — Наслаждавай се, Муркато! Това е чудото, което поиска!