Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Огърлицата от червени камъни изтрака, когато тя се завъртя към него. Легна по гръб, с меки цици, потни бедра и нежни ключици. Намръщи се и започна да си разтрива китката.

— Не исках да те нараня — изръмжа той. Излъга, разбира се, но не му пукаше.

— О, не съм толкова крехка. И можеш да ме наричаш Карлот. — Погали нежно устните му с пръст. — Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

Монца се измъкна от леглото и тръгна към бюрото. Краката я боляха и не я държаха, стъпалата й шляпаха по мрамора. Острието на ножа и полираната лула блестяха. Седна пред тях. Вчера нямаше да удържи треперещите си ръце. Днес, въпреки безбройните нови охлузвания, натъртвания и болежки от битката, нямаше такава нужда. Протегна лявата си ръка, огледа засъхналите корички на раните и се намръщи. Не трепереше.

— Не вярвах, че ще успея.

— А?

— Да победя Орсо. Мислех, че мога да докопам трима. Може би четирима, преди да ме спипат. Не вярвах, че ще оцелея толкова дълго. Никога не съм очаквала, че мога наистина да успея.

— А сега можем да кажем, че предимството е на твоя страна. Колко бързо се съживява надеждата. — Рогонт се изправи пред огледалото. Високо огледало, с разноцветните цветя на визеринските майстори по края. Докато го гледаше как позира, не можеше да повярва, че някога и тя е била толкова суетна. Колко часове бе загубила да се кипри пред огледалото. Колко пари бяха пръснали двамата с Бена за дрехи. Падането от планината, потрошеното тяло, осакатената ръка и шестте месеца живот като куче я бяха излекували поне от това. Може би трябваше да предложи същия лек на Рогонт.

Херцогът вдигна гордо брадичка и се изпъчи. Намръщи се, издиша и докосна една дълга резка до ключицата си.

— Проклятие!

— Да не си се одраскал с пиличка за нокти?

— Подобен дивашки удар с меч можеше да убие някой не толкова величествен. Трябва да знаеш! Но го изтърпях без оплакване и се борех като тигър. Кръвта течеше и течеше по бронята ми! Почвам да подозирам, че дори може да ми остане белег.

— Несъмнено ще го носиш с огромна гордост. Може да изрежеш всичките си ризи, за да се перчиш пред хората.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да реша, че ми се подиграваш. Нали осъзнаваш, че ако всичко се развие според плановете ми, а те вървят съвсем както трябва, скоро ще насочваш сарказма си към краля на Стирия. Даже вече съм си поръчал корона, при Зобен Касум, известния бижутер от Коронтиз…

— Несъмнено изработена от гуркулско злато.

Рогонт се намръщи.

— Светът не е толкова прост, генерал Муркато. Бушува велика война.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си я изпуснал. Все пак Кървавите години са към края си.

Той изсумтя на свой ред.

— Кървавите години са само дребно сражение. Войната е започнала много преди да се родим. Борба между гуркулите и Съюза. Или между силите, които ги контролират. Църквата на Гуркул и банките на Съюза. Бойните полета са навсякъде и всеки трябва да вземе страна. По средата са само труповете. Орсо е със Съюза. Орсо има подкрепата на банките. И аз си имам своите… поддръжници. Всеки мъж трябва да коленичи пред някого.

— Може би не си забелязал, но аз не съм мъж.

Рогонт се усмихна.

— О, забелязах. Това беше второто нещо, което ме привлече към теб.

— А първото?

— Можеш да ми помогнеш да обединя Стирия.

— И защо да го правя?

— Обединена Стирия… може да е велика като Съюза, като империята Гуркул. Даже по-велика! Може да се освободи от сблъсъка им и да стане независима. Свободна. Никога не сме били по-близо до това! Никанте и Пуранти се надпреварват да си върнат благоволението ми. Афоя никога не ме е изоставяла. Соториус е мой човек, особено като гарантирам няколко концесии на Сипани. Няколко острова и град Борлета…

— А какво ще кажат гражданите на Борлета?

— Каквото аз поискам. Те са продажна тълпа, както сама забеляза, когато ти предложиха главата на обичния им херцог Кантейн. Мурис се преклони пред Сипани, а Сипани се прекланя пред мен, поне на думи. Силата на Визерин се срина. Муселия, Етрея, Каприл. Подозирам, че през последните години двамата с Орсо съвсем смазахте желанието им за независимост.

— А Уестпорт?

— Подробности, подробности. Част от Съюза или от Канта, зависи кого питаш. Не, само Талинс ме притеснява. Талинс е ключът за ключалката, главината за колелото, последното парче от величествения ми пъзел.

— Обожаваш да слушаш гласа си, нали?

— Смятам, че говоря доста разумно. Армията на Орсо е разбита и властта му изчезва заедно с нея, като пушек на вятъра. Той винаги е разчитал на меча, за разлика от някои други… — Вдигна вежди към нея и тя махна с ръка. — Сега мечът му е счупен и се оказва, че няма приятели. Но това няма да е достатъчно да унищожа Орсо. Трябва да го заменя с някой, който да води бунтовните жители на Талинс към моето стадо.