Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Обади ми се, като намериш точния пастир.

— О, вече го намерих. Някой талантлив, коварен, с решителност и страховита репутация. Някой, обичан в Талинс повече от Орсо. Толкова, че той се е опитал да го убие, за да не му отнеме трона.

Тя присви очи.

— Не исках трона му тогава. И сега не го искам.

— Но пък след като е свободен… Какво ще правиш, като си отмъстиш? Заслужаваш да те запомнят. — Бена щеше да каже същото и Монца трябваше да признае, че част от нея се наслаждава на ласкателството. Наслаждаваше се да е толкова близо до могъществото. Беше свикнала и с двете, а от много отдавна не ги бе изпитвала. — Освен това какво по-голямо отмъщение от това да сбъднеш най-големия страх на Орсо? — Това й допадна доста и Рогонт се усмихна мазно, защото го знаеше. — Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб.

— Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб. — Това звучеше добре за гордостта на Тръпката и тя се усмихна мазно, защото го знаеше. — Останах без пукнат приятел в целия Кръг на света.

— Имаш таланта да си създаваш нови.

— По-трудно е, отколкото си мислиш. Да си винаги външен, чужд. — След последните няколко месеца Тръпката нямаше нужда от обяснения. Доколкото виждаше, тя не лъжеше, а просто изкривяваше истината, както й е угодно. — И понякога е трудно да различиш приятел от враг.

— Вярно. — И това нямаше нужда от обяснение.

— Предполагам, че в родината ти лоялността се смята за благородно качество. В Стирия обаче човек се превива според вятъра. — Трудно можеше да повярва, че някой с толкова сладка усмивка е замислил нещо тъмно. Но всичко около него беше тъмно. Всичко имаше скрито острие. — Виж общите ни приятели, генерал Муркато и Великия херцог Рогонт. — Двете очи на Карлот се плъзнаха към неговото. — Какво ли правят в момента, как мислиш?

— Шибат се! — извика той остро и гневът му закипя. Тя се дръпна, сякаш очакваше да й разбие главата в стената. Може би беше готов да го направи. Или да разбие собствената си глава. Но лицето й се успокои и тя се усмихна отново, сякаш убийственият гняв беше любимото й качество.

— Змията на Талинс и Червея на Осприя си подхождат напълно. Пасват си като коварна двойка. Най-големият лъжец и най-голямата убийца на Стирия. — Тя проследи нежно белега на гърдите му с пръст. — Какво ще стане, когато Монца приключи с отмъщението си? Когато Рогонт я закара като кукла пред жителите на Талинс? Ще има ли място за теб, когато Кървавите години приключат? Когато войната свърши?

— Нямам място в мирно време. Вече го доказах.

— Тогава се боя за теб.

— Късметлия съм, че ми наглеждаш гърба — изсумтя Тръпката.

— Искам да направя нещо повече. Но знаеш как Касапина на Каприл решава проблемите си, а пък херцог Рогонт не цени много честните мъже…

— Ценя безкрайно много честните мъже, но да се биеш гол до кръста? Това е… — Рогонт направи гримаса, сякаш бе отпил пресечено мляко. — Клиширано. Аз не бих го направил.

— Кое, да се биеш ли?

— Как смееш, жено?! Аз съм прероденият Столикус! Знаеш за какво говоря. Твоят северен спътник с… — Рогонт махна лениво към лявата страна на лицето си. — С окото. Или по-скоро без.

— Вече ревнуваш? — На Монца й се догади дори от повдигането на темата.

— Малко. Но не ревността ме притеснява. Този човек е твърде склонен към насилие.

— Затова го взех.

— Може би е време да го зарежеш. Бесните кучета нападат по-често стопаните си, отколкото враговете им.

— И най-вече любовниците на стопаните си.

Рогонт прочисти нервно гърлото си.

— Не бихме искали това. Той изглежда направо залепен за теб. Когато водораслите се залепят за дъното на кораб, е време да се приложи внезапна, неочаквана… решителна сила.

— Не! — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Не. Той спаси живота ми. Повече от веднъж. И рискува своя. Спаси ме вчера, а днес искаш да го убием? Не. Задължена съм му. — Спомни си миризмата, когато Лангриер притискаше метала към лицето му, и потръпна. „Трябваше да си ти“. — Не! Няма да го закачаш.

— Помисли. — Рогонт тръгна бавно към нея. — Разбирам колебанието ти, но и ти трябва да разбереш, че това е най-безопасният начин.

— Най-благоразумният? — присмя му се тя. — Предупреждавам те. Остави го на мира.

— Монцаро, моля те, разбери… За твоята безопасност… ааау! — Тя скочи от стола и го изрита. Хвана ръката му, докато падаше на колене, изви я зад гърба му и притисна лицето му в хладния мрамор.

— Не чу ли какво ти казах? Ако искам внезапна, неочаквана и решителна сила… — Монца изви ръката му още малко и той изпищя и се загърчи безпомощно. — Мога да се оправя и сама.