Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Разбира се. Хубавата работа не става бързо.

Главата му беше пълна с аромата й, сладникава миризма на цветя и остра на отминал секс.

— Тя ми дължи пари — изръмжа последното си оправдание.

— Пари. Занимавала съм се с търговия. Купуване. Продаване. — Дъхът й пареше шията му, устата, лицето. — Според дългия ми опит, когато хората започнат да говорят за цена, сделката вече е сключена. — Тя се притисна към него, устните й докоснаха белега на бузата. — Направи го и обещавам, че ще получиш повече, отколкото можеш да похарчиш. — Хладният й език се спусна нежно върху изгорялата плът около металното му око, сладко и успокояващо. — Имам уговорка… с Банкова къща… „Валинт и Балк“…

Среброто блестеше на слънчевата светлина, с онзи блясък, от който ти потичат лигите, блясъкът, свойствен единствено на парите. Цял сандък блясък, изкаран на открито и привличащ погледа на всеки мъж в лагера, повече отколкото ако някоя гола графиня им се беше предложила на масата. Купчини прясно изсечени лъскави монети. Най-чистите пари в Стирия в ръцете на най-мръсните й граждани. Задоволителна ирония. От едната страна на монетите бяха изсечени везни, традиционният символ на стирийската търговия от времето на Новата империя. От другата стоеше строгият профил на Великия херцог Орсо от Талинс. Още по-забавна ирония за Коска, защото плащаше на Хилядата меча с лицето на мъжа, когото тъкмо бяха предали.

Войниците от първа рота на първи полк на бригадата стояха в нестройна опашка, мръщеха се, чешеха се, кашляха и минаваха покрай сгъваемата масичка, за да получат незаслуженото си плащане. Надзираваха ги главният писар и дузина от най-надеждните ветерани, което беше добре, защото още от сутринта Коска се бе нагледал на неизброими номера.

Мъжете опитваха да се наредят по няколко пъти, сменяха дрехите си, даваха измислени имена или имена на загинали другари. Преувеличаваха, извъртаха и направо лъжеха относно ранга и стажа си. Плачеха за болни майки, деца и приятели. Оплакваха се от храната, пиенето, екипировката, разстройство, началници, вонята, времето, кражби, претърпени контузии, засягания на несъществуващата им чест и така нататък. Ако демонстрираха същата находчивост и настойчивост в боя, както когато се опитваха да измъкнат някоя незаслужена пара от командира си, щяха да са най-великата армия на всички времена.

Но сержант Дружелюбния наблюдаваше зорко. Беше изкарал години в кухните на Убежището, където десетки от най-известните световни измамници се прецакваха един друг за парче хляб, и знаеше всеки мръсен номер, лъжа и трик от тази страна на ада. Нямаше промъкване покрай вкаменяващия му поглед. Затворникът не позволяваше дори една монета да попадне в грешен джоб.

Коска поклати глава с дълбоко неодобрение, след като последният мъж, който настояваше за компенсация за окуцяването си, се отдалечи с чудодейно излекуван крак.

— В името на Орисиите, човек би помислил, че ще се зарадват на бонуса! Не им се наложи да се бият за него все пак! Дори не им се наложи да го откраднат! Кълна се, колкото повече даваш на някого, толкова повече иска и толкова по-нещастен става. Никой не оценява какво получава, без да прави нищо. Мамицата й на благотворителността! — Тупна писаря по рамото и на грижливо изписаната страница капна грозно петно.

— Наемниците не са като едно време — изръмжа писарят кисело, докато се опитваше да го попие.

— Не са ли? Според мен са все така склонни към насилие и гадории, както винаги. Това, че нещата не са както преди, е оправдание за глупаци. Когато хората говорят, че времената са били по-добри, имат предвид себе си, защото са били по-млади и надеждите им не са били смачкани. Светът става все по-мрачен, колкото повече се доближаваш до гроба.

— Значи всичко си е същото, така ли?

— Някои стават по-добри, други по-лоши. — Коска въздъхна тежко. — Но в цялостен аспект не съм забелязал значителни промени. На колко от нашите герои платихме досега?

— Това беше ротата на Скуайър, от полка на Андич. Бившият полк на Андич.

Коска избърса несъществуваща сълза.

— Моля те, не говори за този храбрец. Загубата му още ме пробожда. На колко платихме?

Писарят наплюнчи пръсти, отметна няколко страници и започна да брои.

— Един, двама, трима…

— Четиристотин и четирима — каза Дружелюбния.

— А колко души има в Хилядата меча?

Писарят се намръщи.

— С обоза, слугите и търговците?