Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Че кой е по-добър? Нима не съм родом от Визерин?

— Много хора са родом оттам. Но не се домогват до титлата.

— Защото е само една и е моя.

— За какво ти е изобщо? Обвързаност? Отговорности? Мислех, че мразиш такива работи.

— И аз така мислех, но пътеводната ми звезда ме отведе само в канавката. Животът ми не беше продуктивен, Монцаро.

— Не думай.

— Разпилях талантите си за нищо. Самосъжалението и самоомразата ме поведоха по мрачния път на себеотричането, себеконтузването и на ръба на саморазрушението. Какво е общото?

— Ти?

— Точно така. Суета, Монца. Егоцентризъм. Травмите на детството. Трябва най-после да порасна, за свое добро и за доброто на тези около мен. Да отворя талантите си навън. Както все ми повтаряше. Идва време, когато човек трябва да държи на нещо. Какво по-добро от това да се посветя изцяло в служба на родния ми град?

— Ако се посветиш изцяло, тежко му на Визерин.

— Ще им е по-добре, отколкото при онзи лаком крадец на предмети на изкуството.

— Сега ще си имат крадящ всичко пияница.

— Подценяваш ме, Муркато. Човек може да се промени.

— Нали каза, че нищо не се променя?

— Промених си мнението. Защо не? За един ден си осигурих състояние и едно от най-богатите херцогства на Стирия.

Тя поклати глава хем отвратено, хем изумено.

— И то само като седеше на едно място.

— Ето, това е истинският номер. Всеки може да печели награди. — Коска отметна глава и се усмихна към тъмните клони и синьото небе над тях. — Знаеш ли, съмнявам се, че в цялата история някой е постигал толкова много, без да прави абсолютно нищо. Но не само аз печеля от вчерашните събития. Вярвам, че и Великият херцог Рогонт е щастлив от развоя на събитията. А и ти направи гигантска крачка към грандиозното си отмъщение, нали? — Наклони се към нея. — Като го споменах, имам подарък за теб.

Тя се намръщи с вечното си подозрение.

— Какъв подарък?

— Няма да развалям изненадата. Сержант Дружелюбен, отведи бившата си работодателка и северния й спътник в къщата и покажи какво открихме вчера. Да прави какво пожелае. — Коска й се усмихна мило. — Вече всички сме приятели!

— Вътре. — Дружелюбния отвори ниската скърцаща врата. Монца погледна към Тръпката. Той сви рамене и тя се наведе и влезе в мрачната стая. Вътре беше хладно, в контраст с жегата навън. Таванът беше от тухли, а по прашния каменен под имаше светли петна. Очите й привикнаха със сумрака и тя видя свитата в ъгъла фигура. Човекът мръдна напред, веригите на глезените му издрънчаха и светлината от мърлявия прозорец падна върху половината му лице.

Принц Фоскар, по-малкият син на херцог Орсо. Монца се напрегна.

Явно най-сетне беше пораснал, откакто го бе видяла за последно — когато бягаше от бащината си зала във Фонтецармо, понеже не желаеше да участва в убийството. Погледна към Тръпката и Дружелюбния, които влязоха зад Монца. Двамата не бяха от хората, които можеха да дадат надежда на затворник. Накрая колебливо срещна очите на Монца. Имаше измъчения вид на човек, който знае какво ще последва.

— Значи е вярно — прошепна Фоскар. — Жива си.

— За разлика от брат ти. Наръгах го във врата и го хвърлих от прозореца. — Той преглътна болезнено. — Отрових Мотис. Прободох Ганмарк с един тон бронз. Верния е намушкан, посечен, удавен и го оставих да виси на едно воденично колело. Може и още да е там. Гоба беше късметлия. Само му премазах ръцете, коленете и черепа с чук. — Списъкът предизвикваше гадене, а не задоволство, но тя се насили да го довърши. — От седмината, когато убихте Бена, остана само баща ти. — Тя извади меча си. Стърженето на метала в ножницата беше грозно като детски писък. — Баща ти… и ти.

Стаята беше задушна. Лицето на Дружелюбния бе празно като на труп. Тръпката се облегна на стената до нея със скръстени ръце и се усмихна.

— Разбирам. — Фоскар се приближи. Къси, неохотни стъпки, но все пак към нея. Спря на една крачка и падна на колене. Неудобно, защото ръцете му бяха вързани на гърба. През цялото време я гледаше в очите.

— Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш? — процеди тя през стиснати зъби.

— Не знаех какво ще се случи! Обичах Бена! — Устната му потрепери, по лицето му пробяга страх. Страх и вина. — Брат ти беше… като мой брат. Не исках подобно нещо… и за двама ви. Съжалявам… че участвах. — Той не беше участвал. Тя го знаеше. — Аз просто… искам да живея!

— И Бена искаше.

— Моля те. — Сълзите оставяха блестящи следи по бузите му. — Само искам да живея.