Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Единственият друг посетител беше с гръб към Морвийр, добре облечен, свел глава в поклон и с шапка в ръка. Блясъкът от пот по плешивото му теме се виждаше още от вратата.

— Каква помощ от зет ми, върховния крал на Съюза? — настояваше Орсо със сърдит тон.

Гласът на посланика, какъвто очевидно бе мъжът, звучеше като скимтене на сритано псе, което очаква още бой.

— Вашият зет изпраща искрените си съжаления…

— Така ли? Но не и войници! Какво да направя? Да обстрелвам враговете си със съжалението му ли?

— Армиите му са изцяло заети с неуспешната ни война на север, а бунтът в град Ростод създава допълнителни трудности. Благородниците заговорничат. Селяните се вълнуват. Търговците…

— Търговците искат пари. Разбирам. Ако извиненията бяха войници, щеше да ми е пратил цял легион.

— Той е потънал в неприятности…

— Той ли е потънал? Той? Неговите синове ли убиха? Неговите ли войници изклаха? Неговите ли надежди рухнаха?

Посланикът закърши ръце.

— Ваше превъзходителство, той е затрупан с проблеми. Съжаленията му са безкрайни…

— Но помощта му няма начало! Върховният крал на Съюза! Хубави приказки и усмивки, когато времето е хубаво, но щом се заоблачи, не търси подслон в Адуа, а? Когато трябваше да помогна, го направих, нали? Когато гуркулските орди тропаха на портите му! А сега, когато имам нужда от помощ — „прости ми, татко, затрупан съм с проблеми“. Махни се от очите ми, преди съжаленията на господаря ти да ти костват езика! Разкарай се от очите ми и кажи на Сакатия, че прозирам неговата намеса! Ще му досъдера кожата аз!

Яростните писъци на Великия херцог отекваха над стъпките на посланика, който отстъпваше максимално бързо, кланяше се и се потеше още повече.

— Кажи му, че ще си отмъстя!

Посланикът се провря покрай Морвийр и двойните врати се затвориха зад него.

— Кой се спотайва там, в дъното? — Гласът на Орсо не беше много по-приятен, въпреки че вече бе по-спокоен. Точно обратното.

Морвийр преглътна и тръгна по кървавочервения килим. Орсо го гледаше с разтреперващ поглед. Напомняше му за неприятната среща с директора на сиропиталището по повод мъртвите птици. Ушите му пламтяха от срам и ужас при спомена за този разговор, повече от задника при последвалото наказание. Той се поклони в най-угодническата си стойка, но за нещастие развали ефекта, като залитна от нервност.

— Някой си Кастор Морвийр, ваше превъзходителство — обади се камерхерът.

Орсо се намръщи.

— И какъв е този Кастор Морвийр?

— Отровител, ваше превъзходителство.

— Майстор отровител — поправи го Морвийр. Може и да беше подмазвач, когато трябваше, но държеше на точната си титла. Нима не я беше заслужил с пот, опасности, дълбоки физически и емоционални рани, дълго обучение, никаква милост и множество болезнени разочарования?

— Майстор значи? — подсмихна се Орсо. — И кои известни личности си отровил, за да заслужиш тази титла?

Морвийр си позволи най-скромната усмивка.

— Великата херцогиня Сефелин от Осприя, ваше превъзходителство. Граф Бинарди от Етрея и двамата му синове, макар че лодката им беше потопена и така и не ги откриха. Гхасан Маз, сатрап на Кадир, и при допълнителните проблеми неговия приемник Сувон-ийн-Саул. И стария лорд Ишер от Мидърланд, беше мое дело. Принц Амрит, който щеше да е наследник за трона на Мурис…

— Разбрах, че умрял от естествена смърт.

— Каква по-естествена смърт за могъщ човек от доза леопардово цвете, вкарана в ухото, докато спи, с тънък конец? Също и адмирал Брант, командир на флотата на Мурис, както и жена му. Уви, и стюарда му, който се случи наблизо. Жалко за младия му живот. Няма да губя ценното време на ваше превъзходителство, но списъкът продължава с все известни и мъртви хора. С ваше позволение ще добавя само последното име.

Орсо кимна едва забележимо. Беше спрял да се усмихва. Морвийр беше доволен от този факт.

— Някой си Мотис, началник на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Лицето на херцога застина като каменен блок.

— Кой ти беше работодател?

— Въпрос на професионализъм е да не споменавам имената им, но вярвам, че случаят е изключение. Бях нает от самата Монцаро Муркато, Касапина на Каприл. — Вече се бе въодушевил и не се стърпя за лек коментар. — Вярвам, че се познавате.

— Какво… — прошепна Орсо. Стражите му се размърдаха моментално, сякаш се командваха директно от настроенията на господаря си.

Морвийр осъзна, че може би е попрекалил. Мехурът му се сви и трябваше да стисне колене.