Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Лягайте си — каза Шило. — Той ще остане и утре. — Погледна го и сбърчи луничавия си нос. — Нали, Кас?

— Да.

Тя укроти мрънкането и посочи стълбите.

— Лягайте си. — Те отстъпиха бавно, стъпка по стъпка. Момчето се прозяваше, а малкото момиче клатеше глава. Голямото се оплакваше, че не е уморено. — После ще дойда да ви попея. Ако сте тихи, може и баща ви да дойде, да изтананика ниските части. — Малкото момиче му се усмихна от дупката на перилата на върха на стълбището, докато Шило го избутваше в дневната и затваряше вратата.

— Колко са пораснали — промърмори той.

— Това им е работата. Защо си тук?

— Не може ли просто…

— Знаеш, че можеш, но не го правиш. Защо си… — Видя рубина на пръста му и се намръщи. — Това е пръстенът на Муркато.

— Загуби го в Пуранти. Почти я настигнах там.

— Настигна я? Защо?

Той направи пауза.

— Тя се въвлече… в моето отмъщение.

— Ти и твоето отмъщение. Не мислиш ли, че ще си по-щастлив, ако го забравиш?

— Скалата може да е по-щастлива, ако е птица и лети свободно над земята. Скалата не е птица. Ти работеше ли за Муркато?

— Да. И какво?

— Къде е тя?

— Затова ли си дошъл?

— Да. — Той погледна към тавана. — И заради тях. — След това обратно към очите й. — И за теб.

Витари се усмихна, около очите й се събраха бръчици. Той се изненада колко обича да вижда тези бръчици.

— Кас, Кас. За толкова умно копеле си наистина тъпо копеле. Винаги търсиш грешните неща на грешните места. Муркато е в Осприя при Рогонт. Даже се сражава в битката. Всеки с уши щеше да чуе.

— Не чух.

— Защото не слушаш. Сега е дружка със Закъсняващия херцог. Предполагам, че ще я сложи на мястото на Орсо, за да контролира народа на Талинс, когато посегне към короната.

— Значи ще тръгне с него към Талинс?

— Точно така.

— И аз ще ги последвам. Обратно в Талинс. — Шенкт се намръщи. — Можех просто да си седя там и да я чакам.

— Така става, като непрекъснато преследваш нещо. По-добре да го изчакаш само да дойде при теб.

— Бях сигурен, че ще си намериш друг мъж досега.

— Намерих двама. Не ставаха. — Тя протегна ръка. — Готов ли си да тананикаш?

— Винаги. — Хвана ръката й и тя го поведе през стаята, през вратата и към стълбите.

Рогонт от Осприя закъсня за битката при Суит Пайнс, но Салиер от Визерин все още имаше числено превъзходство и беше твърде горд, за да отстъпи. Особено когато противникът се командваше от жена. Той се сражава, загуби и накрая отстъпи и остави град Каприл незащитен. Жителите доброволно се предадоха на милостта на Змията на Талинс, поради страх от абсолютно разграбване.

Монца завзе града, но остави повечето си хора навън. Орсо беше сключил съюз с баолците и ги беше убедил да се сражават под флаговете на Хилядата меча. Сериозни бойци, но с кървава репутация. Монца също имаше кървава репутация и точно затова не им вярваше никак.

— Обичам те.

— Разбира се.

— Бена, обичам те, но не пускай баолците в града.

— Можеш да ми имаш доверие.

— Вярвам ти. Но дръж баолците извън града.

Тя потегли на тричасова езда по залез, обратно към окървавеното бойно поле на Суит Пайнс, за да вечеря с херцог Орсо и да обсъдят плановете за края на сезона.

— Милост за жителите на Каприл, ако ми се подчинят, изплатят обезщетения и ме признаят за владетел.

— Милост, ваше превъзходителство?

— Нали знаеш какво е това? — Монца знаеше. Но не мислеше, че той е способен на милост. — Искам земята, не живота им. Мъртвите не могат да се подчиняват. Тук спечели грандиозна победа. Ще получите триумф, парад по улиците на Талинс.

Това поне щеше да зарадва Бена.

— Ваше превъзходителство е много мил.

— Ха. Малцина ще се съгласят.

На връщане двамата с Карпи яздеха и се смееха. Гледаха поклащането на житата и си говореха колко плодородна е почвата по бреговете на Капра.

След това видя дима над града и се усети.

Улиците бяха пълни с трупове. Мъже, жени, деца, млади и стари. Птиците ги бяха накацали. Мухите жужаха около тях. Някакво объркано куче закуцука след конете им. Нямаше нищо друго живо. Празните врати и прозорци зееха. Пожарите все още горяха. Цели улици с къщи бяха изгорени до основи.

До миналата вечер кипящ от живот град. Тази сутрин самият ад.

Явно Бена не я бе послушал. Баолците бяха започнали, останалите от Хилядата меча — пияни, ядосани и уплашени, че ще изтърват плячкосването, — се бяха включили с устрем. Тъмнината и лошата компания караха и относително почтените хора да се държат като животни. А сред измета, който командваше, нямаше дори относително почтени хора. Ограниченията на цивилизацията не са толкова корави, колкото смятат нормалните хора. Те се разпадат, изчезват като дим на вятъра.