Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

И с този негов изблик на ярост, помисли си той, пътуването им окончателно се увенча с провал.

— Е — промърмори след известно време Логън. — Май това беше. — Затвори капака на кутията на Създателя. — Няма смисъл да се жалваме за станалото. Човек трябва да е…

— Затваряй си плювалника, глупако! — кресна му Феро. — Не смей да ми казваш каква трябва да бъда! — тя излезе от кухината и тръгна надолу към съскащото море.

Логън пъхна кутията в раницата си и я метна на рамо.

— Реалист за тия неща — рече и тръгна след нея.

Лонгфут и Кай потеглиха след него с изписани на лицата гняв и мълчаливо разочарование. Най-отзад вървеше Джизал, прескачаше от скала на скала с почти затворени очи срещу вятъра и прехвърляше наум всичко станало дотук. Всеобщото настроение беше от мрачно по-мрачно, но докато пристъпваше внимателно към брега, установи, че едва сдържа усмивката на лицето си. В крайна сметка успехът или провалът на това смахнато приключение не означаваше нищо за него. От значение беше само това, че сега си отиваше вкъщи.

Вълните се разбиваха в носа и хвърляха нагоре ледени пръски. Платното се издуваше и плющеше, мачтите и такелажът скърцаха. Вятърът шибаше лицето на Феро, но тя стискаше очи и не му обръщаше никакво внимание. Побеснял, Баяз беше слязъл под палубата, а останалите постепенно го бяха последвали, на завет от вятъра и студа. На палубата бяха останали само тя и Деветопръстия и гледаха през борда в морето.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

— Отивам там, където има гуркули за убиване — отвърна тя, без дори да се замисли. — Ще намеря други оръжия и ще продължа да се бия.

Но вътрешно тя не беше съвсем убедена. Вече не беше така лесно да почувства омразата, както преди. Сега спокойно можеше да понесе гуркулите да продължат да си живеят живота, а тя нейния, но съмненията и разочарованието й я подтикваха към старите отговори.

— Нищо не се е променило. Още искам отмъщение.

Мълчание.

Погледна настрани и видя Деветопръстия да гледа смръщено пяната по тъмната вода, сякаш беше очаквал друг отговор. Лесно можеше да го промени. „Ще отида където отиваш и ти“, да беше отговорила, и за кого щеше да е по-зле така? За никого. Със сигурност не и за нея. Но Феро не можеше да се остави да попадне под неговата власт. Моментът на изпитанието беше настъпил и между двамата бе изникнала невидима стена. Тя не можеше да я премине.

Винаги я бе усещала.

Единственото, което успя да каже, беше:

— Ами ти?

Той се замисли, свъсил вежди, прехапал устна.

— Трябва да се върна в Севера. — Нямаше радост в гласа му и дори не погледна към нея. — Имам работа там, която въобще не трябваше да зарязвам. Тъмна работа, но трябва да се свърши. Там отивам. Обратно в Севера, за да си уредя сметките.

Феро се намръщи. Сметки? Кой й беше казал, че само с отмъщение не се живее? А сега просто уреждане на стари сметки, така ли? Лъжливо копеле.

— Сметки, а? — изсъска тя. — Хубаво.

Думите издраха езика й като пясък.

Той се загледа в очите й. Отвори уста и понечи да каже нещо, но остана така, с отворена уста и наполовина протегната към нея ръка.

После сякаш изведнъж размисли, раменете му увиснаха, той стисна зъби и се извърна към водата. Облегна се на борда.

— Хубаво.

С това всичко между двамата приключи.

Тя се намръщи и се обърна на другата страна. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите. Прокле се наум. Защо не можа да каже други думи? Просто издишваш, отваряш устата иначе и всичко се променя. Нищо трудно.

Но Феро вече нямаше нужните сили в себе си и знаеше, че те никога нямаше да се върнат. Гуркулите бяха убили тази част от нея много далеч оттук и много, много отдавна. Сега беше мъртва отвътре. Беше същинска глупачка да се надява на друго и вътрешно през цялото време го знаеше.

Надеждата е за слабите.

Кучето и Дау, Тъл и Мрачния, Пайк и Уест — шестимата стояха в кръг около двете купчини студена земя. Отдолу в долината войниците на Съюза бяха заети да погребват своите. Кучето ги беше видял по-рано, бяха стотици в големи ями с по дванайсет тела всяка. Лош ден за хората и добър за земята. Все така ставаше след битка. Винаги земята печелеше.

Тръпката и момчетата му бяха малко по-нататък в гората, стояха с наведени глави и погребваха своите. Дванайсет души вече бяха в пръстта, имаха трима ранени, дето най-много до седмица щяха и те да са там, а онзи, който беше загубил ръката си, с малко късмет можеше и да прескочи трапа. Почти половината от тях бяха мъртви след само ден битка. Смели момчета бяха, щом все пак решиха да останат. Кучето чуваше думите им. Тъжни и горди. За падналите. Колко способни са били, как сърцато са се били и колко много щяха да липсват на живите. Все така ставаше след битка. Думи за мъртвите.