Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Огромна могила от остри голи скали, назъбени носове, стиснати в свирепата хватка на студените води, и голи плажове, раздирани от неуморния прибой. Над тях стърчаха назъбени канари и тръгваха стръмни коварни сипеи, които водеха към огромна планина, чийто черен силует се издигаше високо в мрачното небе.

— Ще желаете ли да слезете на брега? — попита Баяз моряците.

Четиримата гребци не помръднаха, а капитанът им поклати глава.

— Чували сме лоши неща за този остров — изсумтя той на общия език, но с толкова силен акцент, че едва му се разбираше. — Казват, че е прокълнат. Ще ви чакаме тук.

— Може да се забавим.

— Ние ще чакаме.

— Чакайте тогава — сви рамене Баяз, скочи от лодката и нагази до колене във водата.

Бавно и неохотно групата го последва в студената вода и излезе на брега.

Плажът беше пуст и гол, брулен от силния вятър, място само за камъни и студена вода. Вълните поглъщаха лакомо с пяната си брега, жадно облизваха чакъла на плажа. Безмилостният вятър бичуваше тази пуста земя и плющеше в мокрите крачоли на Джизал, шибаше го със собствената му коса през лицето и го пронизваше до мозъка на костите. Той сякаш отнесе докрай вълнението му от факта, че пътуването им беше към своя край. Намираше пукнатините и дупките в скалите и ги караше да пеят, да стенат и да вият в тягостен хор.

Нямаше почти никаква растителност. Проскубана безцветна трева, задушена от солта, и рехави трънливи храсти, по-скоро мъртви, отколкото живи. Малко по-високо и далеч от морето над неподатливия камък стърчаха на няколко групи обрулени и съсухрени дървета. Стволовете им бяха изкривени и превити според посоката на вятъра и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се предадат и да се оставят да бъдат отскубнати. Джизал разбираше болката им.

— Очарователно местенце! — извика той и вятърът отнесе думите веднага щом излязоха от устата му. — Ако си падаш по скали!

— Къде умен човек би скрил камък? — извика Баяз. — Сред хиляди камъни! Милиони!

А този остров определено не страдаше от недостиг на такива. Едри обли камъни, остри канари; ситните камъчета и по-едрият чакъл също бяха в изобилие. Почти пълната липса на каквото и да било друго придаваше на мястото този неприятен облик. Джизал рязко се обърна, внезапно обзет от паника при мисълта как четиримата гребци отплават с лодката и ги оставят захвърлени завинаги на този остров.

Но те си бяха там, точно където ги бяха оставили, в леко поклащащата се лодка. Зад тях сред разпенения океан стоеше на котва и се поклащаше напред-назад от нестихващите вълни зле стъкменото корито, което Коунийл беше нарекла кораб. Платната му бяха свалени и мачтата стърчеше като самотна черна клечка срещу навъсеното небе.

— Трябва да намерим някое по-закътано от вятъра място! — извика Логън.

— Има ли такова на този проклет остров? — изкрещя в отговор Джизал.

— Трябва да има! Нужен ни е огън!

Лонгфут посочи към отвесните скали отпред.

— Може би там ще открием пещера или поне заслон. Ще ви водя!

Изкатериха се по брега, първо с хлъзгане назад по сипеите, после с подскоци от скала на скала. Краят на света се оказа огромно разочарование от гледна точка на това, че все пак беше крайна точка на пътуването им. Можеше да се наслаждават на студени камъни и вода и без да бяха напускали Севера. Логън имаше лошо предчувствие за това мъртво място, но реши, че няма смисъл да го споделя. През последните десет години непрекъснато имаше подобни лоши предчувствия. Ще извикат този дух, ще намерят Семето и после дим да ги няма. Ами след това какво? Обратно в Севера? Обратно при Бетод и синовете му? При всички сметки за уреждане и кървави вражди. Логън замижа. Това не му харесваше като идея. Но по-добре да приключи веднъж завинаги, отколкото цял живот да живее в страх. Така казваше баща му. От друга страна, той казваше куп други неща, от които не бе имало кой знае каква полза.

Погледна към Феро и тя отвърна на погледа му. Не се намръщи, не се усмихна. Естествено, никак не го биваше да разбира жените, всъщност хората като цяло, но Феро беше някаква нова загадка за него. Денем се държеше все така студено и враждебно, но нощем намираше начин да се мушне под одеялото му. Логън не разбираше тази работа, но не смееше и да пита. Тъжната истина беше, че тя се оказа най-доброто нещо, което му се беше случвало от много време насам. Изду бузи, изпъшка и се почеса по главата. Като се замислеше, това хич не говореше добре за живота му.