Джо Абъркромби: Преди да увиснат на въжето

В подножието на скалите намериха нещо като пещера. Всъщност беше просто кухина между две гигантски канари, в която вятърът не брулеше така силно. Не беше най-доброто място за разговори, но пък островът беше огромна пустош и Логън не се надяваше да открият нещо по-добро. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Феро извади меч на едно ниско съсухрено дърво наблизо и скоро след това имаха достатъчно съчки, за да се опитат да запалят огън. Логън клекна, прегърби се над кутийката с прахан и зарови вътре с вкочанени пръсти. Между скалите ставаше течение, дървото беше мокро, но най-накрая, след дълго драскане с кремъка и куп ругатни, успя да стъкми приличен огън. Всички се скупчиха около него.

— Дай кутията — каза Баяз.

Логън извади тежкия каменен блок от раницата си и с пъшкане го остави на земята до Феро. Баяз опипа единия ръб и явно натисна някакъв скрит механизъм, защото капакът безшумно се отвори. От всяка стена стърчаха към центъра на кутията метални пружини, оставяйки в средата разстояние колкото юмрука на Логън.

— Тези за какво са? — попита той.

— За да крепят съдържанието неподвижно и добре уплътнено, та да не се блъска в стените.

— Значи не трябва да се блъска, така ли?

— Така смяташе Канедиас.

Този отговор никак не допадна на Логън.

— Сложи го вътре колкото можеш по-бързо — каза Първия магус на Феро. — Няма нужда да се излагаме на действието му повече, отколкото е нужно. И най-добре всички да стоят настрана. — Той ги подкани с ръце да се отдръпнат по-назад.

Лутар и Лонгфут почти се качиха един върху друг в бързината да се отдалечат, но погледът на Кай беше прикован в подготвителната дейност и той почти не помръдна.

Логън седна с кръстосани крака пред подскачащите пламъци на огъня. Стомахът му се беше свил на топка и продължаваше да се свива. Започваше да съжалява, че въобще се беше замесил в тази работа, но вече беше малко късно за размисъл.

— Ще помогне, ако им дадем нещо в замяна — каза Логън, озърна се наоколо и видя, че Баяз вече беше извадил малка метална бутилка и му я подаваше. Логън отвинти капачката и подуши гърлото. Мирисът на силния алкохол приветства ноздрите му като стар и дълго чакан приятел. — Носил си това през цялото време?

Баяз кимна:

— Единствено и само за тази цел.

— Ще ми се да бях разбрал по-рано. Щях да му намеря добро приложение.

— Можеш да му намериш добро приложение сега.

— Не е същото. — Той надигна бутилката и отпи.

Потисна силния порив да преглътне и избълва алкохола на голям облак ситни капчици. Те докоснаха пламъците и се превърнаха в огромно огнено кълбо.

— А сега? — попита Баяз.

— Сега чакаме. Чакаме, докато…

— Тук съм, Деветопръсти.

Гласът беше смесица от свистенето на вятър в скалите, тропота на камъните по сипеите и процеждащите се през чакъла вълни. Духът се появи в празното пространство между двете скали над главите им — висока два пъти колкото човешки ръст каменна колона без сянка.

Логън повдигна озадачено вежди. Ако въобще го направеха, духовете никога не се отзоваваха така бързо.

— Бързо действаш.

— Чаках.

— От доста време май.

Духът кимна.

— Ами, ъ, ние сме дошли за…

— За онова, което ми повериха синовете на Еуз. Отчаяни времена са надвиснали над света на хората, щом сте дошли за него.

Логън преглътна.

— Че кога не са били.

— Виждаш ли нещо? — прошепна зад гърба му Джизал.

— Нищо — отвърна Лонгфут. — Това е наистина забележително…

— Млъквайте вие двамата! — скастри ги през рамо Баяз.

Духът се надвеси над него.

— Това Първия магус ли е?

— Той е — отвърна Логън.

— По-нисък е от Ювенс. Не ми харесва видът му.

— Какво казва? — попита нетърпеливо Баяз, загледан в празното пространство доста по-вляво от духа.

Логън се почеса по лицето.

— Казва, че Ювенс бил висок.

— Висок ли? И какво от това? Взимай това, за което сме дошли, и да се махаме оттук!

— Хм, нетърпелив е — избоботи духът.

— Идваме от много далеч. Той носи жезъла на Ювенс.

Духът кимна.

— Познавам този мъртъв клон. Радвам се. Пазя това нещо от много зими, а бремето му е непосилно. Сега ще мога да заспя.

— Добра идея. Ако можеш…

— Ще го дам на жената.

Духът зарови ръка в каменния си стомах и Логън се дръпна предпазливо назад. Ръката се появи и юмрукът стискаше нещо. Логън потрепери при вида му.

— Протегни ръце — рече на Феро.

Джизал ахна от изненада и скочи настрана, когато нещото падна в протегнатите длани на Феро. Вдигна ръка пред лицето си. Устата му увисна отворена. Баяз гледаше втренчено с широко отворени очи. Кай опъваше нетърпеливо врат, за да види по-добре. Логън се дръпна назад с изкривено в гримаса лице. Лонгфут почти изскочи навън. После и шестимата впериха погледи в тъмния предмет в шепите на Феро. Никой не помръдваше и не издаваше нито звук, чуваше се само воят на вятъра. Най-после нещото беше пред тях. Нещото, заради което пропътуваха целия този път и заради което преминаха през толкова много премеждия. Нещото, което преди толкова много години Глъстрод беше изкопал от земята. Нещото, което беше унищожило напълно и оставило в руини най-красивия град на света.