Сюзан Колинс - Игрите на глада

Прим беше много щастлива, че тя се възстанови, но аз продължавах да съм нащрек, като все очаквах пак да ни изостави. Нямах й доверие. И някъде дълбоко в себе си малко я мразех заради слабостта й, заради безразличието й, заради мъчителните месеци, които ни беше принудила да понесем. Прим й прости, но аз се бях отдръпнала от майка си, бях издигнала стена, за да се защитя от зависимостта си от нея, и оттогава вече нищо между нас не беше същото.

Сега щях да умра, без да успея да поправя това. Спомних си как й крещях днес в Сградата на справедливостта. Все пак й казах също, че я обичам. Така че може би едното беше за сметка на другото.

Известно време стоя, взирам се през прозореца на влака и изпитвам желание да го отворя отново, но не съм сигурна какво ще стане при такава висока скорост. В далечината виждам светлините на друг окръг. Седми? Десети? Не знам. Мисля си за хората вътре в къщите, които се готвят да си лягат. Представям си своя дом, с плътно спуснати капаци на прозорците. Какво ли правят сега те — майка ми и Прим? Дали са били в състояние да си изядат вечерята? Рибената яхния и ягодите? Или тя е останала недокосната в чиниите им? Дали са гледали краткото обобщение на събитията от деня на очукания стар телевизор, поставен на масата до стената? Със сигурност е имало още сълзи. Дали майка ми се държи, дали се опитва да бъде силна заради Прим? Или вече е започнала да се изплъзва в своя свят и оставя цялото бреме върху крехките плещи на сестра ми?

Прим несъмнено ще спи при майка ми тази вечер. Мисълта как мърлявото Жълтурче се настанява на леглото, за да бди над Прим, ме успокоява. Ако заплаче, той ще сгуши муцуна в прегръдките й и ще се свие на кълбо, докато тя се успокои и заспи. Толкова се радвам, че не го удавих.

Щом си представям къщата си, чак ме заболява от самота. Този ден беше безкраен. Възможно ли е двамата с Гейл да сме яли боровинки тази сутрин? Струва ми се, че е било преди цял един живот. Като дълъг сън, изродил се в кошмар. Може би, ако заспя, ще се събудя отново в Окръг 12, където ми е мястото.

В чекмеджетата вероятно има безброй нощници, но просто си изхлузвам ризата и панталоните и се покатервам в леглото по бельо. Чаршафите са направени от мека, копринена материя. Дебелият пухкав юрган моментално ме затопля.

Ако ще плача, сега е моментът да го направя. До сутринта ще успея да отмия от лицето си следите от сълзите. Но не идват никакви сълзи. Прекалено уморена или изтощена от емоции съм, за да плача. Единственото, което изпитвам, е желание да бъда някъде другаде. Затова оставям ритмичното потракване на влака да ме потопи в забрава.

Сива светлина се процежда през завесите, когато ме разбужда рязко чукане. Чувам гласа на Ефи Тринкет, който ме приканва да ставам.

— Ставай, ставай, ставай! Ще бъде един голям, голям, наистина голям ден!

За миг се опитвам да си представя какво ли се извършва в главата на тази жена. Какви мисли изпълват часовете й в будно състояние? Какви сънища я спохождат през нощта? Нямам представа.

Отново обличам зеления тоалет, тъй като не е наистина мръсен, само леко измачкан от това, че е прекарал нощта на пода. Погалвам с пръсти брошката с малката златна сойка-присмехулка, мисля си за гората и за баща ми, представям си как майка ми и Прим се събуждат и трябва да се захващат с обичайните неща. Спах със сложната прическа, в която майка ми сплете косите ми за Жътвата, и тя не изглежда много зле, така че просто я оставям вдигната. Няма значение. Сигурно вече не сме далече от Капитола. И без това, щом стигнем в града, моят стилист ще определи как да изглеждам за церемониите по откриването довечера. Само се надявам да не попадна на някой, който смята, че голотата е последната дума в модата.

Влизам във вагон-ресторанта и се разминаваме с Ефи Тринкет, която носи чаша черно кафе. Мърмори си полугласно някакви мръсотии. Хеймич, чието лице е подпухнало и зачервено от прекаленото пиене предния ден, се усмихва под мустак. Пийта държи кифла и изглежда малко смутен.

— Сядай! Сядай! — нарежда Хеймич и ми маха да се приближа. В мига, в който се отпускам на стола, ми поднасят огромно блюдо с храна. Яйца, шунка, купища пържени картофи. Голяма купа с плодове е поставена в лед, за да се охлажда. С панерчето кифли, което поставят пред мен, семейството ми може да изкара цяла седмица. Има елегантна стъклена чаша с портокалов сок. Поне аз си мисля, че е портокалов сок. Опитвала съм портокал само веднъж, на Нова година, когато татко купи един като специално лакомство. Чаша кафе. Майка ми обожава кафе, каквото почти никога не можем да си позволим, но според мен е горчиво и рядко. Чаша с нещо в наситен кафяв цвят, каквото никога не съм виждала.