Сюзан Колинс - Игрите на глада

Сделката не е кой знае каква, но все пак е огромна крачка напред от преди десет минути, когато изобщо нямаше кой да ни напътства.

— Чудесно — казва Пийта.

— Хайде, помагай ни — казвам аз. — Когато излезем на арената, каква ще е най-добрата стратегия при Рога на изобилието, за да успее човек…

— Едно по едно. След няколко минути ще пристигнем. Ще бъдете поверени в ръцете на стилистите. Това, което ще направят с вас, няма да ви хареса. Но каквото и да е то, не се съпротивлявайте — казва Хеймич.

— Но… — започвам аз.

— Никакво „но“. Не се съпротивлявайте — казва Хеймич. Взема бутилката с алкохол от масата и излиза от вагона. Щом вратата се затваря зад гърба му, вагонът притъмнява. Вътре има осветление, но отвън сякаш отново е паднала нощ. Осъзнавам, че сигурно сме в тунела, който се спуска през планините и води към Капитола. Планините образуват естествена преграда между столицата и източните окръзи. Почти невъзможно е да се влезе от изток, освен през тунелите. Това географско предимство е особено важен фактор и причина окръзите да загубят войната, поради което днес аз съм трибут. Тъй като е трябвало да се катерят по планините, бунтовниците бяха станали лесна мишена за военновъздушните сили на Капитола.

Двамата с Пийта Меларк стоим мълчаливо, докато влакът се движи с голяма скорост. Тунелът продължава безкрайно, мисля си за тоновете скали, които ме отделят от небето, и усещам стягане в гърдите. Мразя отвсякъде да съм обгърната от камък. Напомня ми за мините и за баща ми, хванат в капан, без да може да стигне до слънчевата светлина, погребан завинаги в мрака.

Влакът най-после започва да забавя скорост и изведнъж ярка светлина облива купето. Не можем да се сдържим. И двамата с Пийта изтичваме до прозореца да видим онова, което сме виждали единствено по телевизията — Капитолът, градът, който управлява Панем. Камерите не са ни излъгали — гледката е внушителна. Ако има някаква разлика, тя е, че не са уловили напълно великолепието на блестящите, пъстроцветни сгради, които се извисяват във въздуха, лъскавите коли, които се движат плавно по широките асфалтирани улици, странно облечените хора с причудливи коси и боядисани лица, които никога не са пропускали нито едно ядене. Всички цветове изглеждат изкуствени, розовото — твърде наситено, зеленото — твърде ярко, жълтото — болезнено за очите, също като онези разноцветни бонбони, които никога не можем да си позволим да си купим от малката сладкарница в Окръг 12.

Хората започват да ни сочат ентусиазирано, когато разпознават влак с трибути, пристигащ в града. Отстъпвам от прозореца, отвратена от възбудата им — знам, че изгарят от нетърпение да ни гледат как умираме. Но Пийта не отстъпва, и наистина маха с ръка и се усмихва на зяпащата тълпа. Спира едва когато влакът влиза в гарата и ни скрива от погледа на тълпата.

Забелязва, че се взирам в него, и свива рамене:

— Кой знае? — казва. — Някой от тях може да е богат.

Преценила съм го погрешно. Сещам се как се държеше, откакто започна Жътвата. Как стисна приятелски ръката ми. Как баща му се появи със сладките и обеща да храни Прим… Пийта ли го беше накарал да постъпи така? Сълзите му на гарата. Как доброволно предложи да изкъпе Хеймич, но тази сутрин го предизвика, след като очевидно се провали в ролята си на добро момче. А сега и това махане през прозореца, с цел да спечели тълпата.

Парченцата от пъзела все още се наместват, но усещам, че той вече замисля план. Не се е примирил със смъртта си. Още отсега упорито се бори да остане жив. Което също така означава, че добрият Пийта Меларк, момчето, което ми даде хляба, упорито се мъчи да ме убие.

Хра-а-с-с! Стискам зъби, докато Вения, жена с боядисана в бледосиньо коса и златни татуировки над веждите, с рязко движение отлепва лентата от крака ми и изскубва космите с нея.

— Съжалявам — пискливо казва тя със смешния си, типичен за Капитола акцент. — Просто си доста космата!

Защо тези хора говорят толкова пискливо? Защо челюстите им почти не се разтварят, когато говорят? Защо в края на всяко изречение повишават тон, сякаш задават въпрос? Отделни гласни, изядени думи и винаги съскане на буквата „с“… нищо чудно, че е невъзможно да не им се подиграваш.

Вения прави нещо, което би трябвало да е съчувствена физиономия:

— Не се тревожи, свършваме. Това е последното. Готова ли си?

Хващам се здраво за масата, на която съм седнала, и кимвам. Болезнено дръпване и последните косми по крака ми са изкоренени.